Лос Анджелис преди 2 месеца

[Мел]

Беше един спокоен и слънчев ден, през който нямаше начин да остана затворена в хотела, в който бях отседнала. Освен това Лос Анджелис предлага толкова много забавления, които не можах да разгледам заради проливният дъжд вчера.
Бях се запътила към най-близкото кафене, като за начало, а след това щях да се поразходя, може би. Та, вървях бавно, като отвреме навреме поглеждах минувачите покрай себе си. Не очаквах да срещна някой познат, но пък някой интересен - защо пък не.
Вървях си съвсем спокойно, когато някой не че се блъсна в мен, а се опита да ме помете от улицата.
Обърнах се и го погледнах смръщено.
- Мисля, че не съм толкова малка, че да не ме видите...

[Sam Winchester]

- Или съм прекалено голям, за да ме фокусирате ... - казах също така заядливо, но всъщност се чудех с който да се закача тази вечер.
Последните няколко дни бяха минали ужасно скучно, а и сега времето се затопляше, което ме дразнеше още повече. Обичах да е прохладно и мокро, но не беше етично от моя страна, да си играя с времето всеки път, когато не ми харесваше.
Момичето ме гледаше все още намръщено и не знам защо, но това ме накара да се усмихна. Явно не само облачното време ме радваше. Реших да се направя на малко интересен и тръгнах бавно към нея, като се направих на притеснен и пръстите ми преминаха през косата ми.
- Извинете ме ... мога ли по някакъв начин да се реванширам? - казах с лека лукава усмивка.

[Мел]

Не стига, че той беше виновен, а се и заяждаше, направо ми идваше да го фрасна.
- Не знам какъв ти е проблема, но имаш нужда от очила... - изсъсках все още ядосана и скръстих ръце пред гърдите си.
Сигурно приличах на малко дете, но не ми пукаше, а той се направи няколко крачки към мен... не знам защо, но отстъпих. Все пак не знам с що за звяр си имам работа...
- Не ми минават тези да знаеш... - но въпреки това се усмихнах. - Добре де, можеш да ме замъкнеш в някое долнопробно кафене...

[Sam Winchester]

Усмихнах се самодоволно и победоносно, след което извадих телефона си и направих едно кратко обаждане. Нямаше да е истинско развлечение, ако я бях завел в някое долнопробно заведение. Повървяхме още малко, докато лимузината ми не се появи пред нас и тя влезе в нея с леко колебание. Казах на шофьора, да ни заведе в някое приятно и усамотено заведение, а през това време отворих бутилка вино и налях в две чаши, като й подадох едната.
- Какво прави прекрасна дама като вас в този скучен град? - попитах, като се направих на заинтересован, но просто поддържах разговора.

[Мел]

- Не ми се хили... - казах с престорена строгост.
О, не, беше ми омръзнало от богаташки синчета, но въпреки това не знам какво ме накара да се кача в колата му. Мръщех се сърдито и се цупех като дете, но и това беше игра.
- Разхожда се, докато чака някой да я бутне... - отвърнах дръпнато. - Ами вие?
Имах предвид освен да бута хората какво би могло да го води в този, както каза той, скучен град. А и какво му е скучното, просто вчера валеше, днес е топло и има какво да се прави... разходки, барове...

[Sam Winchester]

- Нямам ни най-малка представа, но не възнамерявам да остана тук!
Този град наистина ме отегчаваше, но може би тя щеше да оправи нещата.
Не след дълго лимузината спря и се намирахме пред някакъв бар, който беше доста под очакванията ми, но не ми се обикаляше повече, така че щяхме да се задоволим и с него. Влязохме вътре, като изрично помолих да ни настанят са усамотена маса, защото мразех някой да слухти, докато водех разговор, независимо дали беше важен или просто приятелски. Настаниха ни на една малка тераса, където имаше само 1 маса с два стола и всъщност изглеждаше доста добре - навсякъде около нас имаше цветя и уханието им носеше спокойствие, а вятъра допълваше илюзията, че си някъде сред природата.

[Мел]

Спряхме пред бар, но нямаше да правя прибързани заключения, за да не сгреша. А може би щеше да се опита да ме напие и после какво?
- А къде възнамеряваш да отидеш? - попитах, докато го следвах към вътрешността на бара. Предразсъдъците ми за това място се оказаха напълно грешни, отвътре изглеждаше страхотно. Поянкога външността лъже.
Всъщност бяха създали доста романтична обстановка, която щеше да ме накара да се изчервя, ако бях човек и силно ме вълнуваха подобни неща. Но признавам, беше много красиво и уютно.

[Sam Winchester]

Мислех дълго, преди да й отговоря. Наистина не знаех къде искам да отида и въобще какво ще правя, когато си тръгна от този град. Най-вероятно щях да запаля колата и щях да тръгна по пътя, който ми се виждаше най-интересен. Но поне знаех, че искам някое по-хладно място, защото тази непрекъсната промяна в температурата започваше да ме дразни много.
- Някъде, където е по-добро времето - казах спокойно, докато разлиствах менюто - винаги съм искал да отида в Пенсилвания?
Това също не беше лъжа. Не знам от къде се беше породило това желание, но бях сигурен, че ще го задоволя и то много скоро.

[Мел]

Явно въпросът ми го хвърли в джаза, защото се замисли за доста дълго време, а аз следех размишленията му, давайки си вид, че чета менюто. Погледнах през терасата, на която се намирахме, всъщност не можеше да се оплаче от времето, имаше изгледи за много слънчеви дни.
- Там е много спокойно и красиво, ако си почитател на природата. Иначе ще ти се стори скучно... - отвърнах машинално.
Прекарах известно време там, докато се опитвах да контролирам по-добре жаждата си, така да се каже. Мястото беше прекрасно, особено ако искаш да събереш мислите си или да си починеш от монотонното бръмчене на града.
- Мисля, че ти трябва точно това... може би... малко почивка сред природата.

[Sam Winchester]

Сериозно се замислих над това което каза и тогава не го осъзнавах, но бях взел важно решение за бъдещето се. Кимнах одобрително с глава, а когато келнера дойде си позволих, да пренебрегна желанията на дамата и реших да продължим с вино, както бяхме започнали в колата.
- Мисля, че си права! - казах напълно сериозно, като си мислех за най-обикновена почивка - определено имам нужда от нещо такова ... за седмица две. Ами ти? ... как се преборваш със стреса?
"Или просто не успяваш", добавих на ум, защото на улицата ми се видя много нервна, а това определено не е човек, който е спокоен и не се влияе от случващото се около него.

[Мел]

- Съгласяваш се с мен? - не можех да повярвам, мислех, че ще спори и ще отрича, но той се съгласи.
Явно не го бях преценила особено добре, но май тезата ми за напиването все още беше валидна. След малко той намекна нещо за стрес и се сетих за случката днес, сигурно ме е помислил за някоя невротичка.
- Понякога съм малко раздразнителна, но това е изключително рядко. Но мога да кажа, че и ти си доста нервен. Остави това, не е ли странно, че дори не си знаем имената?
Усмихнах се и захвърлих менюто, което се плъзна по масата и спря точно на ръба.

[Sam Winchester]

- Хммм имена - казах замислено и отпих голяма глътка от чашата си. Виното беше по-леко и по-меко от онова в колата, така че определено нямаше да се задоволя с една бутилка, но реших да й отговоря, преди да мисля за алкохол, защото изглеждаше обезпокоително - това е просто думите, които използват хората, за да ни наричат. Дори понякога си мисля, че нарочно измислят такива, които звучат по-зловещо. Но все пак ... - подадох ръката си към нейната, а когато тя я хвана, я завъртях леко и я целунах нежно. Все още бях привел глава към ръката й, когато само вдигнах поглед, за да намеря очите й - Името ми е Кристофър.

[Мел]

Бях почти сигурна, че има мнение по всеки въпрос, който бих повдигнала или просто имаше сложен характер, все още не можех да разбера.
- Да, правилно, но не бихме могли да не се наричаме никак, нали? - попитах озадачено. Сигурна съм, че и за това щеше да измисли нещо.
А също трябва да призная, че такъв галантен джентълмен скоро не бях срещала, с него можеш да се почувстваш като принцеса.
- Мел, приятно ми е. - едва успях да кажа с треперещ гласец. Всеки би се разтопил от такъв мил жест.

[Sam Winchester]

Самодоволната ми лукава усмивка изгря на лицето ми, когато чух вълнението в гласа й. Можеше да е в съвсем малки количества, но това си беше достатъчно, за да ме зарадва. Огледах я изпитателно и през цялото време си мислих, че не ми пука за името й, защото реално погледнато не знаех абсолютно нищо за нея, а изпитвах непреодолимо желание, да знам всичко. Отпуснах се обратно на стола си и се чудех, от къде да започна разпита ... а защо не отново отначало.
- Та ... наистина, защо си тук? Този град е толкова ... обикновен и не разбирам, защо си го избрала.
Естествено можех да питам себе си същото, но отговор на този въпрос нямах.

[Мел]

Не разбирах защо се усмихва дяволито при първата ми проява на някакво истинско чувство. Все още хората ми бяха много непонятни и ме объркваха, а понякога и побъркваха - зависи дали в добър или лош смисъл.
- Обичам да пътувам, а подбора на градовете е на случаен принцип. - отвърнах с лека усмивка. - Но аз мога да те попитам същото, защо точно Лос Анджелис.
Всъщност имаше някаква ирония в това един ангел да се разхожда из "града на ангелите", но наистина избрах този град напълно случайно, просто ми се стори интересен.
- Освен това, ако не бях дошла нямаше да се срещнем. - засмях се тихо и повдигнах чашата си като за наздравица.

[Sam Winchester]

- Тук съм по работа - излъгах моментално, без да потрепна, а след това вдигнах чашата си, като леко докоснах нейната и те приятно иззвъняха - а и да ... щеше да е голяма загуба.
Определено щях да бъда разочарован, ако бях пропуснал да се запозная с нея, но сега нямаше да мисля за "ако". Зачудих се, как да привлека още повече вниманието й и най-вероятно да я изведа на вечеря. Все повече започвах да се убеждавам, че тя не е човек, но пък определено не си и помислих, че може да е ангел. Просто държанието й беше съвсем различно, от очакваното. Естествено се досетих, че щом аз я усещах, най-вероятно и тя усещаше, че не съм като останалите мъже в това заведение, но никога не можех да бъда сигурен ... а и исках, да я накарам да го разбере по другия начин.

[Мел]

Определено щях да имам много по-скучен престои ако не го бях срещнала.
- Какво те кара да мислиш, че не съм човек? - попитах със сведен поглед.
Едва ли обикновен човек може да прочете мислите ти, но се издадох... незнаино защо, явно е от природата ми. Защо ангелите трябва да са толкова честни, определено може да е в техен ущърб.
Освен това ми се искаше да му кажа, че когато се сблъскахме го помислих за вампир, затова се изнервих толкова.
Не ми се искаше да мисли, че съм такава по принцип.

[Sam Winchester]

В първия момент я погледнах леко учудено, но после се усмихнах свенливо.

- Някой казвал ли ти е, че това че можеш да четеш мисли, не означава че трябва да го правиш - принципно се дразнех, когато се ровеха в главата ми, но сега сякаш не ми пречеше толкова много ... дори ми беше от части забавно, защото тя ме улесни доста - просто обикновените жени не ми правят впечатление.
Това беше така, но освен това усещах някакви вибрации, които идваха от нея и се надявах, да спре да злоупотребява с дарбата си, защото не беше единствената с подобни сили.

[Мел]

- Съжалявам, по принцип не го правя, но сега ми стана инрересно... с какво съм по-различна от останалите? - попитах с тъжно изражение, почти готова да заплача от срам.
Толкова съм глупава, защо се издадох, въпреки че той все още не знаеше какво съм... вече имаше шанса да се досети и сам.
- Да, казвали са ми, но не съм много послушна. - отвърнах с плаха усмивка. - Но щом не ти е приятно, няма да го правя повече, обещавам.
Беше доста глупаво от моя страна да кажа, че на някой би ли му харесало изобщо да знае, че можеш да четеш мислите му, това е нещо съкровенно за повечето хора. Е, станалото станало, сега да се самоубия ли.

[Sam Winchester]

- Ще го преживея все някак - казах закачливо, но всъщност нямах какво да крия от нея. Още от началото разбрах, че не ме превъзхожда спрямо сила, така че не беше заплаха за мен. Не виждах защо да се притеснявам, че се рови в главата ми. Най-много да види, че наистина си я представям гола, което още не се беше случило, но предстоеше и то скоро, защото все повече ми харесваше. Замислих се, дали знаеше, че ще я поканя на вечеря и ако отговора беше да, защо за Бога не ме улесни поне малко. Допих питието си на един дъх и оставих празната чаша на масата пред нея, след което тежко си поех въздух и също така тежко издишах. Изглеждах така, сякаш щях да ... нека да кажем, да скачам в бездънна яма, като се надявам, че ще оживея.
- Имаш ли някакви планове за довечера? - изтърсих накрая и се разочаровах от себе си. Аз не бях такъв - не питах и не се съобразявах. Когато исках някой просто му казвах, че вечерта сме на среща, но вече беше късно. Сега можех само да седя и да чакам някакъв отговор.

[Мел]

Изкикотих се игриво, с звънкия смях на дете... това може да подразни околните, но не мен ми се струва сладко, освен това ми е помагало в много ситуации.
Всъщност нямам представа защо си мислеше, че е по-силен от мен, но сега нямаше да си мерим силите, нали? Все пак се наслаждаваме на атмосферата и на спокойствието, а не сме тръгнали да се бием...
Реших да го поизмъча малко, затова просто вдигнах чашата си и отпих дълга глътка, наблюдавайки очаквателния му поглед. Имах чувството, че ще се пръсне от притеснение, сякаш се топеше като свещ пред очите ми.
В момента май бях от лошите ангели, но някак си се наслаждавах на това да го гледам как се притеснява за отговора ми.
- Да, имам... - казах най-накрая, очаквах разочаровано изражение, затова не вдигнах погледа си. - С теб. - усмихнах се дяволито и отново се изкикотих.

[Sam Winchester]

Вече бях решил, че ще ме отреже, когато тя наистина го направи, но само за да продължи да си играе с мен. Точно заради тази тръпка не обичах да се ровя в мислите на другите ... ставаше ми безинтересно. Още нямах планове за вечерта, но скоро щях да имам, защото поради някаква неизвестна причина все още се опитвах да я впечатля ... а пък и определено нямаше да й откажа една бурна нощ в леглото. Всичко обаче трябваше да е добре направено, за това се изправих от масата и отново целунах ръката й.
- Сега ще ви помоля да ме извините, защото имам работа. Ще ви чакам на мястото, където се срещнахме точно в 7:00.
Без да дочакам отговора й, оставих пари на масата за сметката и излязох от ресторанта, като тръгнах по дългата улица, която се извиваше под терасата ни. Сдържах любопитството си и не погледна нагоре, но когато влязох в лимузината можех да я гледам и без тя да забележи.

[Мел]

Както се усмихвах и видях как Крис се изправя, веселото ми изражение се стопи и щях да се нацупя преди да чуя причината за това внезапно изчезване. Останала сама на масата се замислих над това, което се случи днес... ще ме чака там, където се срещнахме. Дано и този път да не ме бутне, защото няма да съм толкова благосклонна.
Видях как Крис прекосява двора на заведението и се скрива в колата си, тогава се усмихнах и станах от мястото си.

***

Нямах представа каква е била идеята на Крис, затова се приготвих за обикновена вечеря, нищо особено. Просто не много къса черна рокля и с няколко къдрици в косата си, придружавана от дамската си чанта вървях бавно към мястото на срещата.

[Sam Winchester]

След като си тръгнах от срещата ни минах през хотела, в който който бях отседнал и на рецепцията, че искам когато се прибера довечера в апартамента ми да ме чака романтична обстановка и бутилка шампанско. Не знаех дали довечера ще се случи нещо, но мразех да оставам неподготвен. Качих се горе, взех си душ, а след това си сложих един тъмно син костюм с бяла риза, но реших да пропусна вратовръзката, като оставих горните няколко копчета разкопчани.
Вместо лимузината тази вечер взех колата си.

След като разбрах кой е най-добрия ресторант в града, се обадих тук там и след дълги разправии запазих една маса за вечерта. Естествено ми се наложи да се информирам и кой е най-добрия клуб в този град, но влизането там се оказа лесно, така че отново резервирах една маса и след това се заех с моите си неща. Бях в този град заради един човек, който определено трябваше да си получи заслуженото. Не беше моя работа да се оправям с него, но така или иначе последните месеци бяха скучни за мен и реших малко да разнообразя.
В 6:55 бях на същото място, където се бяхме блъснали и я чаках подпрян на едно дърво, като бях вдигнал единия си крак и го бях опрял в дървото, като малко приличах на щъркел така ... и без това бях достатъчно дълъг. Седях и просто гледах към колата си, защото мразех да се оглеждам като нервните идиоти, на които често им връзваха тенекии, но може би щеше да е по-добре, ако бях огледал себе си, защото още не знаех, но по бялата си тениска имах доста кръв и то не моята.

[Мел]

Бях на уреченото място и вече виждах Крис,
който беше замислен и обърнат с гръб към мен.
Доближих се до него и докоснах рамото му.
- Хей, всичко наред ли е? - попитах тихо.
След като се обърна с лице към мен му се усмихнах,
което породи усмивка и върху неговото лице.
- Тази нощ съм твоя.

[Sponsored content]