Дион, Гърция, преди 2 години.

[Rainbow.]

Ако някой ме попиташе за какъв дявол се бях домъкнала тук, едва ли щях да мога да му отговоря с точност. Главно защото и аз не знаех. Просто мислено разгърнах една карта на света в ума си и реших да ида там, където пъкне първата ми мисъл. А тя цъфна точно тук, в Дион.

Всъщност си спомнях това забутано градче в Гърция. Някога, много отдавна, още преди да стана дезертьор и да започна да се укривам от Рая (исках да съм сободна, без да се налага да падам), имах мисия тук. Трябваше да спася накакъв самоубиец, забравих точната причина, поради която беше навит да си тегли ножа, и се справих със завиден успех, предвид колко непоколебим беше в решението си младият мъж. Но това беше толкова отдавна, че вече нямаше абсолютно никакъв смисъл. Единственото нещо, което бе останало в мен от ангелската ми природа, бяха големите изящни бели криле. Всякакви ангелски черти в характера ми бяха изчезнали, бяха заличени от остроумието и сарказа ми.

Както е казал Ницше: "Поглеждаш бездната и бездната те поглежда."

Бях се забила в някакво малко барче и пиех уиски, докато прехвърлях през ума си различни опции за разведряване на настроението. По принцип ставах много изобретателна, когато ми беше скучно и измислях такива неща, че после под мен земята плачеше, но сега нещо бях зациклила. Между назъбените колелета, отговарящи за умствения ми процес, сякаш бе заседнало упорито боклуче, което отказваше да поддаде, да се разтроши и да остави механизмите да работят като хората. Но, в крайна сметка, всеки си имаше своите кризи.

Точно когато щях да въздействам на бармана да скочи и да се сбие с един неприятен тип, който пръскаше тестостерон наоколо с пиянските си изцепки, когато в другия край на бара забелязах познато лице. Толкова познато, че чак не можех да си спомня откъде ми е познато. Взех чашата си с уиски (Джони Уокър, червен етикет) и след секунда се телепортирах точно пред мъжа.

- Изглеждаш ми много познат - смръщих се аз, гледайки го отдолу. В сравнение с него аз си бях лилипут. - Заплашвала ли съм те някога?...

[Sam Winchester]

Седях и причаквах един мъж, с който исках да се разправям ... нека кажем по бизнес задължение, когато някакво момиче, което пиеше доста твърд алкохол се появи до мен и разпръсна мислите ми, което не би ме подразнило по принцип, но и не обичах да ми дрънкат глупости. Погледна надолу, сякаш ми се налагаше да гледам някакви мравки на земята и не прикрих отвращението си към нея, защото бях решил, че е някакво отвратително пияно човешко момиче. Дори бях с убеждение, че ме сваля, когато чух най-клишираната реплика - "Изглеждаш ми много познат". Щях да я подмина, като се направя, че не съм я чул, но поредната й глупост ме разсмя. За каква за Бога се мислеше и защо реши, че така ще ми се види по-интересна. Определено беше попрекалила с алкохола.
- Няма нужда да ме заплашваш - казах хапливо - и без това обмислях да избягам от теб.
Тръгнах към вратата, защото вече не ми се чакаше, а определено не ми се разправяше и с нея, но когато докоснах дръжката усетих нещо ... не знам какво беше, но го усетих. Обърнах се бавно назад, а тя все още седеше там и ме гледаше любопитно. Не знам защо не го забелязах по рано, но тя не беше човек. Не очаквах проблеми тук, но някак си не ми се виждаше и проблемна. Направих се, че не съм казал това, което й казах преди малко и се върнах при нея, като я поканих любезно да седне при мен.

[Rainbow.]

Приех поканата му без много да му мисля. Когато имаше потенциална опасност, не обичах да бягам - така губех цялото удоволствие от разправията. А аз си бях една своеобразна ябълка на раздора, особено ако ставаше въпрос за отношения (обикновено добри) между хората.

- Какво? - подканих го да говори. Бях свикнала да бягат от мен щом чуеха думите ми. Понякога и аз се очудвах на липсата ми на комуникативни умения, но беше разбиераемо. Макар, че целия ми съзнателен живот да бе свързан с тази проклета планета, аз не бях от тук. Аз принадлежах на по-висше измерение и щях да се държа според своята принадлежност. - Сетил си се какво съм. - поклатих разбиращо глава.

Разбира се, че се беше сетил. Още от първия поглед бях разбрала, че не е човек, и щеше да бъде повече от логично и той да разбере същия факт относно моята природа.

- Хайде, изплюй камъчето, амиго - усмихнах се и отпих от алкохола.

[Sam Winchester]

- Съжалявам, но се разконцентрирах, защото си те представях гола - казах съвсем сериозно, макар че разбира се не беше истина.
Махнах на сервитьора, а той моментално притича до мен, като ми носеше чаша уиски. Остави я на масата, но само след като ме погледна размисли и се върна с цяла бутилка. Махнах му с ръка, за да се разкара и се обърнах към момичето.
- Е ... прекрасна моя, сети ли се от къде ме познаваш?
Всъщност този въпрос глождеше и мен, защото тя въобще не ми изглеждаше позната, но след толкова години на земята, можеше ли човек да запомни всички видяни лица, а и най-вероятно тя беше сменила тялото си не веднъж. Сипах уиски в чашата си, а след това допълних нейната, която беше празна и зачаках отговора й.

[Rainbow.]

Широка усмивка се разля на устните ми, а в очите ми заблестяха закачливи, дяволски пламъчета. Някой, който не беше навътре с тези неща, би бил на мнение, че съм поредния демон. Но щеше да сгреши. Жестоко. Защото аз не бях демон, но бях и нещо повече от ангел... Доста повече от всички онези глупаци, лежащи на облаци, свирещи на арфи и пеещи “Ave Maria”, изгарящи от любов към всичко и всички. Безсмислена любов, бих казала аз. Защото аз бях... Съм херувим.

Сатаната е имал чин на херувим.

Накратко поуката от цялата тази лекция по ангелология и демонология беше: не е здравословно да се ебаваш с мен.

Последиците никак не са за описване... Просто ще ги оставя на вашето въображение /то е дори по-жестоко от мен/.

- Хм... – придърпах вече пълната си чаша и поднесох ръба й към устните си. Отпих една голяма глътка от алкохола, а многозначителната ми усмивка се стопи. – Не, скъпи мой... Не мога да се сетя. – стиснах устни. – Но ако си съблечеш блузата, може и да ми проблесне нещо.

След това ударих една мила, напълно по детски невинна усмивка.

- Защо толкова държиш да си спомня?

[Sam Winchester]

- Може би, защото и аз искам да те видя гола - казах закачливо, като обхождах тялото й с поглед - защото съм сигурен, че ако бях нямаше да го забравя.
В следващия момент се замислих дали наистина да не се съблека, но честно казано аз обожавах игричките и не виждах защо трябва да бързам. Ако го карах кротко и добре обмислено, можеше и наистина да я видя гола. Погледа ми премина по цялата дължина на краката й и ме побиха тръпки. Принципно не се впечатлявах от женското тяло ... така де, бях видял толкова много голи жени за всичките тези години, че щеше да е странно, ако още треперих от вълнение, но нещо в нея пораждаше неприлични мисли в главата ми. Отпих от уискито си и за момент се успокоих малко, а после се приближих до нея и без да се притеснявам погалих с върха на пръстите си бедрото й, като следях с поглед дали кожата й ще настръхне.
Всъщност въобще не ме интересуваше защо си мисли, че се познаваме ... просто исках да поддържаме разговора, защото ми харесваше как сочните й устни се движат.
- Надявам се да те впечатля достатъчно, за да ме запомниш - направих й намек, че определено не ми е безразлична, когато най-накрая върнах погледа си на лицето й, а ръката ми вече не я галеше, но все още беше върху нежната кожа на крачето й. Но може би този намек вече беше излишен ... личеше ми, че я желая. Сякаш ме беше омагьосала.

[Rainbow.]

Ако не бях толкова добра актриса, щях така да му се изсмея в лицето, че да ме запомни. Но вместо това продължавах да поддържам леката, загадъчна усмивка на лицето си, като определено не се правех на онези недостъпни кучки. Просто изглеждаше доста глупаво... Защо да се въздържам от нещо, което бих правила с удоволствие и да поставям излишни ограничения? Нямаше смисъл. Но пък, от друга страна, обичах подобни закачки и щях да поддържам огъня на играта. Защото ми беше писнало от всички клишета и, с риск да си лепна не особено хубав етикет /щеше да бъде просто един от всичките/, щях да се държа както аз си искам. Защото сега това е моят живот и аз бях преродена, не служех нито на Рая, нито на Ада.

Само на себе си.

Плъзнах пръст надолу по ръката му, все още стояща върху крака ми, проследявайки извивките на мускулите му, и притиснах дланта му до кожата си, леко накланяйки се напред.

- Дай всичко от себе си, сладък – казах ниско, гледайки го с леко присвитите си котешки очи. След това се разсмях, отметнах небрежно ръката му от крака си и се облегнах назад самодоволно. Изпих на екс остатъка от алкохола и кръстосах крака. – А преди минутка искаше да бягаш от мен...

Поклатих глава и приплъзнах чашата си по барплота, за да бъде напълнена.

[Sam Winchester]

Усмихнах се, защото много ми харесваше, когато момичетата се правеха на недостъпни и си мислеха, че ще има падна на колене, за да съм с тях ... е може би щях да падна на колене, но това щеше да е по средата на шоуто. Взех чашата й, като я напълних и отговорих на остроумният й коментар, без да я поглеждам.
- Просто те мислих за по-досадна, отколкото си - казах усмихнато, като нарочно не отрекох, че е досадна.
За сега не ме беше ядосала, нито ми беше писнало от нея, но нищо не се знаеше. Върнах чашата в ръката й, като умишлено докоснах пръстите й, докато я взимаше от ръката ми. Пресуших и моята чаша, но само за да се намирам на работа, защото щом тя се правеше на недостъпна, значи трябваше да отстъпя малко назад. Не обичах аз да се мъча, нямаше и да заобичам.

[Rainbow.]

Така значи. Падаше си от онези типове, които обичаха игричките. Хубаво. Това го можех най-добре.

Бях дезертьорка от близо хиляда години, но вече така се бях потопила в човешкия свят, че не можех да си представя да живея по друг начин. Съществото пред мен (чието име слабо ме вълнуваше и, много ясно, бях в неведение относно него) представляваше интерес за мен главно заради външната си обвивка. Изведнъж ми просветна защо ми бе толкова познат – защото бе като мен. Е, само отчасти. Беше едно от онези... как ги наричаха... деви, да. Полуангели-полубогове, но не хибриди, а чистокръвни същества. Някога им завиждах, но отдавна се абстрахирах от тази глупава завист.

Взех чашата си и я оставих на плота на няколко сантиметра от мен. Погледът ми галеше с интерес мъжът пред мен, а единият ми крак съвсем леко се допираше до неговия.

- Ами ако наистина се окажа досадна? – попитах и наклоних глава. – Външността винаги лъже, знаеш.

[Sam Winchester]

- Ще се наложи да прибегна до крайни мерки ...
Усмихнах й се мило, като нарочно пропуснах да й обясня, за какво всъщност говорех. Обичах да държа противника си в неведение, а с нея определено беше още по-интересно така. Не знам дали беше от алкохола или от компанията, но ме обливаха горещи вълни, за това разхлабих вратовръзката си, като разкопчах горните няколко копчета на ризата си. Помолих най-любезно бармана да намали температурата на климатика, а той започна да ми обяснява, как можело да се настине от климатик. Разбира се това ме подразни и дори не се наложи да го карам да го прави. След като ме видя намръщен, сам отиде и намали температурата. Не след дълго усетих една приятна хладнина и тялото ми потрепна от удоволствие. Навих ръкавите на ризата си и се отпуснах удобно в стола си, като държах чашата си в ръка и я въртях бавно.
- Така е по-добре - казах леко отнесено, като накрая я погледнах и отново се усмихнах - Силно се надявам външността да лъже, защото не бих отделил толкова време на малко лигаво момиченце.

[Rainbow.]

Само се усмихнах в отговор. Нищо, абсолютно нищо не бе в състояние да ме обиди. Трябваше да вложи малко повече креативно мислене, за да успее поне да ме засегне или накара да си помисля дали да не го лиша от съществуването му, само с едно щракване на пръстите. Да, бях се отървавала от голям брой дразнещи ме същества само с една мисъл. Нищо не ме спираше да го направя и сега.

- Тогава защо рискуваш да си изгубиш времето? – подразних го аз. – Нима не ти е ясно, че именно истинските дяволи се крият под маската на невинността?

Като казах, че външността лъже, всъщност имах предвид, че външността е една грозна лъжлива кучка, която не просто послъгва, а направо изопачава истината сякаш е отразена в криво огледало. Нищо, абсолютно нищо не бе такова, каквото изглежда... Е, аз правех четиридесет процента изключение, но останалите шестедесет напълно пасваха на златното правило. Можех да избягам от себе си, но не и да се скрия. Въпреки абсолютно всичко и всички, малка частица от мен все още беше онзи ангел отпреди хилядолетие.

- Не трябва да подценяваш никой – казах с по-дипломатически тон, отпивайки от алкохола в чашата си. – Особено малки лигави момиченца. Защото точно едно малко лигаво момиченце може да ти опропасти живота толкова лесно, сякаш е детска игра.

Огледах се наоколо и фиксирах с поглед един мъж, който минаваше покрай нас. Ммм, готино парче, помислих си. Гледайки гърба му, широките рамене и самоуверената походка, на лицето ми бавно се разтече многозначителна усмивка.

[Sam Winchester]

- Но скъпа моя ... просто се опитвам да те провокирам - казах с нагла усмивка, защото очевидно имах успех, понеже тя не млъкваше и по всякакъв начин ми се обясняваше, независимо дали го осъзнаваше или не.
Тя обаче въобще не ме отрази, но това не ме подразни толкова, колкото когато видях заниманието й. Мъжът който чаках цял ден най-накрая дойде с доста голямо закъснение. Определено не обичах да чакам никого. Може би щяхме да се договорим нещо, но сега вече не ми беше до игрички и закачки. Обърнах се обратно напред и надигнах чашата си, а през това време чух как мъжа, който преди малко влезе, падна на колене и започна да плюе собствената си кръв. Самодоволна усмивка се появи на лицето ми, когато видях ужасените лица на хората в стъклената стена зад бармана. Чуха се и няколко писъци, но на мен не ми направиха особено впечатление. Оставих пари на бара, след което се изправих и облякох сакото си. Бях свършил работата си тук и нямах намерение да остана повече. Обърнах се към ... всъщност дори не знаех името й, но това не беше особено важно.
- Желаеш ли да отидем някъде, където ще можем да продължим приятния си разговор? - попитах студено, като въобще не обръщах внимание на гърчещия се мъж, който се давеше в кръвта си и се опитваше да спаси живота си по всевъзможен начин, но неуспешно.

[Rainbow.]

Харесваше ми стила му. Убийство с дъх на елегантност. Зарязах чашата си на барплота и скочих на крака. Оня просто бе обречен, така че не си заслужаваше да му обръщам повече внимание, отколкото му се полагаше. Хвърлих един тъжен поглед към мъжа и въздъхнах с престорена тъга.

- Голямо разхищение. Беше хубавец – стиснах устни, след това свих безразлично рамене и се фокусирах върху нашият малък кръг на внимание. – Къде искаш да отидем? – попитах.

Щях да отида където й да е, с който и да е. Нямаше никакво значение, само и само да имаше с какво да се занимавам през остатъка от нощта, защото иначе сигурно щях да започна да си мисля за самоубийство (засмях се при мисълта за това... ъъ, да караме по същество). Може би дори щях да седна да пиша поезия, а тогава вече определено щях да се самоубия. Ненавиждах поезията и не бях писала от... не помня кога. Сега вече други неща занимаваха ума ми.

[Sam Winchester]

Самодоволна усмивка се появи на лицето ми, когато тя стана от стола и тръгна след мен. Не можах да сдържа коментара за идиота, който беше умрял вече на пода.
- Беше си го заслужил - казах строго.
Стигнахме до колата ми, а аз й отворих вратата, а докато влизаше отговорих на въпроса й.
- Ами ... искам да отидем в апартамента ми в хотела и да правим див секс върху всяка мебел, върху която е възможно.
Бях напълно сериозен докато го казвах, защото наистина си мислех за това. Затворих вратата след нея, а след това се заобиколих колата и се настаних на шофьорското място. Преди да продължа разговора, свалих вратовръзката си и я метнах на задната седалка, а после я последва и сакото ми. Запалих колата си и потеглих лудо, а чак след това се обърнах към нея, като изобщо не гледах пътя и се усмихнах дружелюбно.
- А ти къде искаш да отидем?

[Rainbow.]

- Нямам претенции – отвърнах апатично.

Наистина нямах никакви претенции и определено не смятах да се пазаря. Идеята ми харесваше. Всъщност, беше точно това, което очаквах да се случи и директността на непознатия не ме изненада ни най-малко. Явно това бе стила му. Високата скорост караше адреналинът лудо да циркулира във вените ми и, залепила гръб за седалката, се чудех дали това нещо можеше да вдига повече. „Бялото копеле” вдигаше до 345, но аз не го карах толкова често, тъй като бях способна на едно удобство, наречено телепортация.

- Имаме цяла нощ.

Като отникъде в ръката ми се появи вафлена фунийка шоколадов сладолед. Това им бях признала на хората – бяха измислили шоколадовия сладолед, без който не можех да живея. Всъщност, аз не можех да живея без захар и всеки ден сигурно това ми беше храната като цяло. Не, че имах някаква биологична нужда от хранители вещества – просто за удоволствие.

Сфетофара пред нас светна червено.

- Не спирай – казах машинално. Обичах, когато правилата биват нарушавани.

[Sam Winchester]

Усмихнах се самодоволно, сякаш туку що бях спечелил най-важната битка и просто потеглих към хотела. Карах с бясна скорост и не се съобразявах с никакви знаци. Видях в огледалото за задно виждане, как една кола се вряза в друга заради мен, но това само доведе до още една самодоволна усмивка на лицето ми. Сложих си очилата, макар че си беше доста тъмно, но пък на кой му дремеше. Спрях рязко колата си пред хотела и дадох ключовете си на пиколото, като заобиколих колата и отворих вратата на дамата си. Тя ме хвана под ръка и двамата влязохме с бавна крачка в хотела, където ни посрещнаха с мили усмивка. Влязохме в асансьора, защото апартамента ми се намираше на последния етаж, но не се сдържах. Бяхме съвсем сами и можех да си правя каквото реша, а камерата в асансьора не ме притесняваше ни най-малко. Натиснах червеното копче и моментално спряхме да се движим. Приближих се малко към нея, като я притиснах към огледалната стена и я вдигнах, а тя уви краката си около кръста ми. Ръцете ми се плъзнаха по нежните й бедра и нахлуха под роклята й, но не прекалено, а през това време я целувах страстно по устните, като се надявах и на нея да й се играе, защото приемах тежко отказите.

[Rainbow.]

Тялото, което използвах сега, беше на едно шестнайсет годишно момиче, при това с тяло като на модел, затова имах чувството, че когато той ме вдигна, за него бе сякаш да вдига перце от земята. Устните му изпиваха моите страстно, а ръцете му изследваха тялото ми под дрехите. Краката ми, увили се около кръста му, побързаха да се отърват от досадните токчета, които днес (както никога) бях обула един Господ знае защо (трябваше ми друг израз за това). Те паднаха на пода с глух тропот.

Явно беше нетърпелив, щом започваше още тук. Макар и това да го очаквах, бях приятно изненадана. На мен, за която температурните промени наоколо нямаха никакво значение, бавно започваше да ми става все по-горещо и горещо. Исках да експлодирам, но до тогава имаше много време, което щеше да бъде запълнено с горещи вълни. Бях заровила пръсти в косата на мъжа и приветствах страстта. Защо, по дяволите, трябваше секса да управлява света? Не, че не ми харесваше, но...

Беше странно да мисля за такива неща в момент като този.

- Как ти е името? – тихо попитах, отлепяйки устните си от неговите за момент, затаила дъх. – Трябва да знам името ти, ако се наложи да крещя. – усмихнах се перверзно.

[Sam Winchester]

Устните ми се извиха леко, като спрях да я целувам и погледнах в очите й. Не спирах да я гледам, докато отмествах бельото й с една ръка, а с другата си играех с косите й. Реших да й кажа човешкото си име, защото от другото нямаше особена нужда, а и определено не знаех какво е чувала за мен.
- Кристофър - казах шепнейки, като дори не я попитах за нейното.
Харесваше ми самата мисъл, че тя е мистериозното момиче от бара. Все пак това беше част от играта. Разкопчах панталона си, а той просто се свлече на земята. Тя усети как цялото ми тяло пулсираше и тръпнеше от желанието, което изпитвах към нея. Все така бързо и несдържано проникнах в нея и усетих как леко ми се зави свят. Беше повече от приятно, но не мислех сега да се лигавя. Стиснах грубо бедрата й, за да съм сигурен, че няма да ми избяга и вместо да почна бавно и нежно, за да ускоря постепенно, аз започнах лудо и несдържано. Движех се бързо, изцяло запленен от нея и обсипвах врата й с нежни целувки.

[Rainbow.]

Ръцете ми бавно изоставиха косите му и се плъзнаха надолу към врата, а след това се спряха на раменете му. В момента, в който проникна в мен, ме обля вълна страст като кофа гореща вода и ноктите ми неволно се забиха в кожата му. Ако не регенерираше бързо, сигурно щеше да има зачервени белези от заниманията ни след тази нощ. Но просто не можех да спра да драскам кожата му с котешките си нокти, толкова ми беше хубаво. От полу-творените ми устни излизаха нечленоразделни звуци, вдишвах и издишвах шумно, въртейки очи и оглеждайки се наоколо, но без да виждам почти нищо. Бях леко замаяна, като че ли бях дрогирана, колкото и невъзможно да бе това.

Стиснал ме здраво във хватката си, аз просто нямах никакъв шанс да бягам. А и дори да имах, не бих го направила. Не исках да бягам. Харесваше ми да ме целува по врата (там обичах най-много), да се движи в мен, бързо и енергично, вдигнал ме във въздуха сякаш бях кукла. Обвих лицето му с ръце и притиснах устните си в неговите, силно, сякаш ми беше за пръв път.

[Sam Winchester]

Отвърнах на страстната й целувка, но днес ми се правеше нещо странно и за това реших малко да си поиграя с тялото й. Качих левия й крак на рамото си, като не си позволявах да изляза от нея. Нежно започнах да целувам областта на прасеца и коляното й, като лекичко закапвах там, където беше по нежно. Може би най-удобното място за това не беше асансьора, но тази вечер щях да се насладя на всяка част от нея. Обожавах да си играя с нежното тяло на някое невръстно момиченце, в каквото се беше вселила тя. Но все пак всичко трябваше да е игра, а аз не си падах по честната игра. Обичах да правя мръсно на противника и да го провокирам ... за това прекъснах по средата на удоволствието, вдигнах панталона си и го закопчах, като я оставих да седи до стената боса, с вдигната рокля. Без да се замислям с усмивка на лицето натиснах копчето за последния етаж и бях решил, че ако не се чувстваше прекалено засегната щяхме да продължим в апартамента. Не знам защо, но сякаш нарочно се опитвах да я ядосам или поне нещо подобно. Исках да видя дали ще изрази някаква емоция и въобще до къде бяха границите й на търпение.

[Rainbow.]

Плъзнах гръб по огледалната стена, изправяйки се в изправено положение с дежурната усмивка на уста и присвитите котешки очи. Преди известно време може би щях да се учудя на тези резки смени в настроението и дори да се наскърбя, но с течение на години бях станала схватлива. Повърхностната ми наивност, толкова присъща на повечето ангели, се бе изпарила и на нейно място се бе настанил навикът да имам мисъл зад всяка усмивка и винаги, абсолютно винаги да имам план B, C, D, E и така до Z. Малко трудно някой можеше да ме хване неподготвена.

Събух бельото си и го зарязах при токчетата си. Беше излишно да споменавам, че бях напълно забравила за тях и изобщо не ми пукаше кой какво щеше да си помисли, когато ги види и какво щеше да стане. Просто не ми беше на нивото да се притеснявам за такива неща. Вече не.

В момента, в който стигнахме последния етаж и вратите на асансьора се отвориха, аз сграбчих Кристофър за яката и го повлякох след себе си в коридора. Изблъсках го до отсрещната стена и се прилепих до него, увивайки като змия единия си крак около неговия, устните ми изследваха неговите, а ръцете ми шареха по тялото му.

[Sam Winchester]

Тя определено ме учуди ... дори ме възхити. Не, тя не беше като котка, а като истинска тигрица. За секунди успя да ме подчини. Сграбчих я, като я притиснах към тялото си толкова силно, че ако беше човек, нямаше да му е лесно да диша. Може би беше прекалено егоистично, но признавам си, исках да я притежавам. Да я заключа, където никой няма да може да се любува на нея освен мен, само аз да я целувам и докосвам, но това беше просто невъзможно. Бях луд по нея, защото беше дива и непокорна и нямаше начин, да я задържа при себе си, а както винаги, този факт ме караше да я искам все повече. Прокарах ръката си между краката й и чак тогава осъзнах, че е без бельо. Естествено, това нямаше как да не ми хареса. Погалих я нежно, като навлязох в нея с пръсти, а когато усетих, че тя е възбудена не по-малко от мен. Качих я върху някаква количка за рум сервиз и отново вдигнах полата й, но този път ми се прииска нещо друго - наведох се и прокарах език по най-нежната част от тялото й, докато галих бедрата й.

[Rainbow.]

Исках да умра... от удоволствие. Силните му ръце бяха невероятни. Седнала на подвижната масичка с колелца, бях игнорирала всичко и всички наоколо, и бях потънала в блаженството. Изобщо не ми пукаше дали наоколо имаше камери и надзирателите в момента гледаха „Сънчо” за възрастни на живо, или пък какво щеше да стане, ако някой минеше сега. Защото, все пак, ние бяхме в коридора. Всеки момент можеше да пъкне някой от някъде и... Карай да е весело. Не ме интересуваше къде съм. Дори бих го правила на някой оживен площад, ако пожелаех, и никой не можеше да ме спре.

Бавно се облегнах назад върху масата и главата ми увисна надолу. Всичко беше нагоре с краката, а русата ми коса се спускаше като водопад и докосваше с върховете си земята. Цялото ми тяло бе на разположение на този Кристофър (бях сигурна, че това не е истинското му име), можеше да прави каквото искаше с мен до края на първи дубъл.

Като точна материализация на мислите ми, първо чух някакви стъпки, а след това видях как един мъж се изкачваше по стълбите. Гледаше си в краката, но когато вдигна поглед, замръзна на място втрещен от гледката. Явно не го бе очаквал. Хапейки долната си устна, аз се усмихнах и му намигнах. Мъжът побърза да се скрие в своята стая, а аз се засмях леко. Хм... Сладур.

[Sam Winchester]

Чувах случващото се около нас и нежният й смях, но бях толкова отдаден на изучаването на тялото й, че дори не ми се прииска да вдигна глава, за да видя какво става. Устните ми се спуснаха нагоре по коремчето й, по гърдите й, по вратлето й и накрая намериха устните й и се впиха жадно в тях. Отново разкопчах панталона си, но този път не го свалих. Качих единия й крак на кръста си, като го държах за бедрото и пристиснах силното си тяло в нейното. След като телата ни отново се сляха, зарових пръсти в косите й, за да я държа така, както ми харесва. Все повече увеличавах темпото, защото харесвах нежния й глас, но нямаше нищо по-побъркващо от стенанията й.
Количката се клатеше и това малко ме изнерви. Хванах я и след секунди цялата се заскрежи, а по колецата й се образува лед, който я застопори здраво за земята. време изкарахме така, но това не ми беше достатъчно. Вдигнах я и я завъртях така, че тя се оказа легнала на количката по корем, а краката й стигаха до земята. Дясната ми ръка стисна лявата буза на малкото й дупе и това ми позволи, да навляза още по дълбоко в нея. Другата беше в косите й и я държеше полу изправена, което караше тялото й да се извие съблазнително и да изпъкне онази моя любима извивка в женското тяло (тази на кръста). Наведох се леко и целувах всяка достижима част от гърба й, като не спирах да се движа лудо в нея.

[Rainbow.]

Ооо, явно този каубой имаше неизчерпаема енергия... Идеално, аз също. Можех да продължа така дни наред, без прекъсване. За мен нямаше никакъв проблем, тъй като какъв проблем можеше да име ходеща реклама на седемте смъртни гряха? Правех каквото си исках, когато си исках, както си исках и колкото дълго си исках, и никой нищо не можеше да ми каже. Това бе единствената истина за живота.

Стенанията ми може и да са причинили събуждането на някои хора, които спят по-леко, но в момента аз не мислех за това. Мислех си за момента, за това, което се случваше сега. Легнала по корем, бях вкопчила пръсти в две метални пръчки отстрани на заледената масичка, за да не полетя, и хапех устни от страст. Беше невероятно, беше страхотно. Точно както го обичах – грубо.

- По-бързо... – тихо изпъшках, притворила очи и извила се като скоба. – По-бързо.

[Sponsored content]