Bloomsburg Town Park

[Rainbow.]

[Rebeka]

Пристигнах в парка с едно дебело яке,беше ми толкова студено,тук просто бе невероятен клинч. Не ми харесваше рози град. Пъхнах ръцете си в джобовете нищо,че имах ръкавици,това си беше студено.
Подскачах от един на друг крак,като се надявах да не се бави много,защото скоро,щях да замръзна. Метнах на бързо качулката си,защото духна и гаден вятър и продължих да си подскачам на едно място.

[Sam Winchester]

По улицата запищя звука от взетия рязък завой на Остин Мартина ми.

Колата се движеше невероятно бързо, защото закъснявах и то доста. Спрях на милиметри от нея, като се качих на тротоара, а тя отскочи назад, защото си помисли, че ще я прегазя.

[Rebeka]

-Леко!
В първия момент помислих,че е някой лунатичен идиот,който кара бясно но тогава го видях зад волана и се усмихнах,въпреки това сърцето ми още препускаше бясно:
-Хей и толкова ли богати са съдийте!
Вдигнах вежди учудено,знаех че не е съдия но се закачах. Но още треперех,не изкарах ръцете от джоба си и не свалих качулката от главата си.

[Sam Winchester]

Излязох от колата, само по тениска, но не усещах студ. Вятъра разроши косите ми, а аз ги отметнах от лицето си, за да видя къде ходя. Заобиколих колата и отворих вратата, за да може дамата ми да влезе, а през това време казах закачливо:
Много повече, отколкото предполагате.
Затворих вратата и се върнах на шофьорското място, като я гледах как се съблича, защото в колата беше като в сауна. Обичах студа, но знаех, че тя няма да издържи, за това бях надул климатика на колата, но май малко бях попрекалил.
- И все пак ... това е наследство - казах напълно убедително.

[Rebeka]

Изглеждаше все едно изкача от реклама за шампуан,с ултра обем и блясъл. В първия момент зяпнах но след това се окопитих и влязах бързо в колата,защото умирах от студ. Но щом влязох,се сблъсках с другата крайност. Тук беше тропически горещо,за това бързо свалих якето си,а след това и анурака останах по блуза но и нея щях да сваля,защото тук пък беше много горещо:
-Ето,защо си излязъл по тениска навън тук е торпически горещо,само един коктейл с чадърче.
Засмях се,след като му подметнах това:
-Сега къде,ще ме заведеш?
Попитах аз любопитно.

[Мел]

Това определено беше най-скучния ден от целия ми земен живот, направо откачах от скука, а имах желанието да направя толкова много неща. Засега се ограничавах с отегчителното изучаване на хората в централния парк на града, но очаквах скоро да ми омръзне и да се позабавлявам с някого, както само аз си знам.
Завих небрежно по една от алеите и забелязах няколко пейки и хора, насядали по тях. Направо очите ми светнаха от нервна възбуда и на лицето ми грейна лудешка усмивка.
Плъзнах се леко до едно момче или мъж, не можах да определя, още не можех да им свикна на хората. Изглежда не ме забеляза.
- Хей, Джони...искаш ли да ти досаждам!? - извиках жизнерадостно... май малко приличах на луда, но в този град кой не е? Освен това едва ли се казваше Джони, но после щяхме да уточним имената, ако не ме изгони.

[John Mustang]

Погледнах към момичето и затворих книгата, която четях. След секунда, когато се завъртях с лице към нея се усмихнах доволно, посочих я и заговорих със гласа си, който се разнасяше наоколо като пролетен бриз:
-И как по-точно ще ми досаждаш? - след това я загледах и попитах:
-Така де. Досаждането е термин, който използваме, когато едно същество кара друго да излезе от нерви, да се ядоса или просто казано на човешки език да желае да те убие, нали?

[Мел]

Изглеждаше все едно изобщо не го притеснява моето присъствие, дори напротив сякаш ме е чакал само да дойда. Интересно!
Всъщност това спокойствие беше малко странно, но все пак не се очаква да скачаш от радост докато четеш, нали? Тъпа.
- Значи ми позволяваш... ъм, как се казваше? - позамислих се за момент. - А, да... да ти бръкна в здравето? - попитах с все същия влудяващ ентусиазъм.
Имах идея как да му досаждам, но започваше да ми се вижда свестен, така че не знам дали исках да го нервирам... още от началото.

[John Mustang]

Засмях се и казах:
-Ами, да! - след което се изправих и казах:
-Така. Идеята ми е, че дори си и нямаш на идея как можеш да ми бръкнеш в здравето и можеш да засегнеш някой от чувствата ми, но ще оставя изненадата за по-късно. - след тези думи я погледнах и попитах:
-Имаш ли идея как да се дракаш с мен?

[Мел]

Не знаеше на какво се съгласяваше, можех да подлудя дори самия Луцифер, камо ли обикновен човек. Вероятно ще избяга с писъци оттук или дори по-лошо.
- О, знам повече отколкото си мислиш, но нека опитам да те подразня. - отвърнах загадъчно, макар че представа си нямах за какво говори. Какво ли трябваше да знам?
- Не, нямам... ще ми дадеш ли идея? - попитах иронично. - Всъщност мисля, че самото ми присъствие би трябвало да те дразни.
Гледах го за момент и в очите имаше само едно влудяващо спокойствие.
- Добре де... - отказах се накрая. - Наистина не мога да ти досаждам, толкова съм добра, че чак боли. - отвърнах смръщена и почти разочарована от себе си.

[John Mustang]

Смеех се насреща й и изглеждах супер спокоен. Загледах я в очите и казах:
-Какво стана? Ти искаше да ме подлудиш, а стана точно обратното. - след тези думи издишах спокойно и попитах:
-Нямаш ли някакви супер сили, с който да ми видиш чувствата? Душата? Мислите? - след това я загледах и допълних:
-Не знаех, че ще ти е толкова сложно - но бях сигурен, поне бях изчислил резултатите, че ако се опита да открие нещо, няма да намери нищо, защото в това тяло не се криеха никакви жизнени знаци и беше много трудно да се проникне през защитата му. Нещо, като антивирусна за дарби..

[Мел]

Направо ме влудяваше с това непоклатимо спокойствие, а най-гадното е, че той знаеше какво ми причинява.
- Чакай, чакай... защо мислиш, че съм...свръхестествена?
Мамка му, толкова много ли си личеше!? Все още не можех да разбера какво толкова ме отличаваше от хората, след като изглеждах като тях... и почти говорех така. Нацупих се леко, все още размишлявайки дали мога да му кажа какво съм... и още повече дали щеше да ми повярва.
- Аз съм ангел... - измънках из под носа си. - И имам много дарби, но ти имаш защита срещу тези, с които опитах да те проуча.
Дори мислите му не можех да доловя, толкова беше странно.
- Кажи ми какво си и защо не мога да прочета поне мислите ти?

[John Mustang]

Направих намусена физиономия, а след това и казах:
-Няма пък - изплезих и се и започнах да надувам бузите си, като издухах въздуха и се получи един звук, който беше попринцип дразнещ, а след това пак се засмях и допълних:
-Накарай ме! - като леко се доближих и зачаках да видя дали може да се сдържи. Очите ми гледаха право в нейните и се опитах да и покажа, че това в момента беше предизвикателство за нея.

[Мел]

Всячески се опитвах да не обръщам внимание на щуротиите, които правеше, но не се получаваше. И започнах да се смея на странния звук, който правеше с устата си.
Оу, май току-що ми постави ултиматум... е, не знаеше с кой се закача.
- Да те накарам... това ще е по-лесно отколкото да вземеш близалката на бебе. - подсмихнах се леко.
Но колкото и да се опитвах да използвам някоя от дарбите си върху него, все едно силата й удряше по метал. Само дето не се чуваше оглушителния звук на дрънчене.
Добре, сменяме тактиката.
Погледнах го с най-миловидния си поглед и най-чаровната усмивка, на която бях способна. Никой не би могъл да устои на това.
- Моля те... кажи ми какво си... моля.

[John Mustang]

Усмихнах се и казах:
-Аз съм... - и точно, когато се чу един звук, който може бе щеше да издаде тайната ми допълних:
-Няма да ти кажа - докато казвах това клатех леко дупето си, защото бях станал от пейката и се бях навел пред нея. Ухилен до уши и с тихо кикотене допълних:
-Не можеш да ме спечелиш с мили неща.. - преглътнах и се доближих максимално до нея, като и подшушнах:
-Можеш да опиташ да си по-лоша, защото нищо не действа върху мен.. - изправих се и долно казах:
-Имам защита срещу абсолютно всичко!

[Мел]

Тъкмо си мислех, че ще ми каже, но къде ти? Погледнах го нацупена като малко дете, но това трая само момент. Вече мислех върху следващата си идея, а той размахваше сочното си дупе точно пред погледа ми. И точно преди да го шляпна, се отдръпна все едно предвиждаше ходовете ми.
- Да, явно имаш защита и срещу мили неща. - отвърнах леко нацупена.
Чакай малко, каза да опитам да съм по-лоша... че аз съм въплащение на доброто. Едва ли знаеше, че мога да го изпържа, ако е човек или нещо подобно. Можех да създам илюзия за нещо, което го ужасява... а откъде да знам какво го плаши? Задънена улица.
Усмихнах се дяволито и плъзнах леко ръката си по бедрото му.
- Моля те кажи ми... ако не искаш да стана наистина лоша. - говорех с толкова мек глас, все едно казвах, че ще го заведа на разходка.

[John Mustang]

Изправих се и не помръднах, а движението на ръката й не ми повлия, като казах:
-Няма пък - я гледах от високо. Горд от това, че я тормозя, а след това и казах:
-А и колко лош може да е един ангел. - вдигнах рамене и допълних:
-Добре.. имам идея... ще ми кажеш някоя много.. много голяма тайна, която ще ме.. ами.. ще ме накара да кажа Уау, а аз.. ще ти дам жокер на отговора, какво съм. Искаш ли? -като тя усети как моята ръка се плъзна по нейното бедро и чаках отговора й.

[Мел]

Този направо е железен, щом дори не трепна от докосванете ми. Не можех да повярвам, а освен това отново не ми каза това, което желаех. Двойно прецакване... знаеше как да играе, това му го признавам.
- Ами... много може да е лош един ангел като се замисля.
Определено не искаше да знае, че точно затова ме изритаха от красивата градина, наречена Рай.
- Да ти кажа тайна... - любопитството ми надхвърляше всякакви нормални граници, така че. - За кого? Искам!
Говорех с такава готовност да стана доносник, че направо беше срамно. Погледнах ръката му, която сега се плъзгаше по бедрото ми. Играеше подло.
- Внимавай само къде си пъхаш ръцете.

[John Mustang]

Усмихнах се и казах:
-Аз внимавам. Просто пъхам моята там, където ти пъхаш твоята - след тези думи я погледнах в очите и казах:
-Тайна за теб! - след което преглътнах и допълних:
-Нещо, което не би казала на всеки - и се усмихнах подло.

[Мел]

Туше! Ето, че отново успя да ме затапи тотално. Ех, май ударих на доста голям камък с него, но пък изглежда щеше да стане интересно. Имаше такива изгледи, ако не трябваше да кажа нещо за себе си, което не бих казала на друг.
И вероятно той си мислеше "Какво толкова интересно може да каже един ангел".
- Нека да видим... нещо за мен, ами аз... съм... шокохоличка. - изкикотих се. - Не, шегувам се.
Погледнах го изпитателно, не знаех какво може да го изненада... вероятно някоя щуротия, която съм свършила, но това бяха безинтересни неща.
- Аз... пращам в ада всеки, който попадне в леглото ми. - измънках цялата пламнала от срам и дори леко криех лицето си.

[John Mustang]

Челото ми се сбръчка, а веждите ми се повдигнаха на метър от очите. Бях толкова учуден. Не бях чувал за такова нещо. Седнах до нея на пейката и казах:
-Ама абсолютно всеки? - след това преглътнах и казах:
-Значи всеки.. а ако само е лежал с теб в едно легло? - след това се почесах и казах:
-Добре.. спечели.. аз съм Робот! - след това се засмях и казах:
-И да.. говоря сериозно!

[Мел]

След като попита дали наистина аблсолютно всеки попада в пъкъла след една нощ с мен, само вдигнах леко глава и кимнах безизразно. Разбира се това беше по мое желание, можех да го изпратя и на друго място стига да поискам.
- Наистина ли си робот?
Вероятно се шегуваше, едва ли щях да спечеля толкова лесно. Сигурно след малко щеше да извика "Шегувам се" и да постави още някое условие, за да ми каже истината. Но като се загледах по внимателно, нямаше изражението на някой, който лъже.
- Значи ако те ударя ще издрънчиш? - попитах с леко присвити очи.

[John Mustang]

-Не-е-е. - отговорих с леко кикотене:
-Аз съм киборг. Идвам от друга планета. Така де.. паднах от друга планета и.. това, което искам да кажа е, че съм покрит с кожа. Като истински човек съм външно. - след това я загледах и допълних:
-Ако искаш можеш да ме докоснеш. Кое е най-любопитното ти място за един робот?

[Мел]

Гледах го сякаш току-що е паднал от друга планета пред мен. Исках да задам толкова много въпроси, че те направо се преплитаха и объркваха в главата ми.
Просто седях и го слушах с невиждан досега интерес.
- От коя планета идваш? Близо ли е до тази?
Оу, даваше ми позволение да го докосна... е, това му беше грешката. Аз бях като онези деца, който искат да пипнат всичко, за да се уверят, че е истинско.
- И имаш всички човешки чаркове? - попитах с вдигнати вежди, докато протягах ръка, за да докосна бузата му. Това място ми се стори най-прилично, все пак сме в парк. Наистина беше кожа, толкова приятна на допир и изглеждаше толкова истинско.

[Sponsored content]