Bloomsburg Town Park

[Sam Winchester]

[Sutton Scott.]

Хълмовете бяха като премръзнали. Вместо тучно зелено жълтеникава сивота покриваше полето. Но залезите все още бяха прозрачно и призрачно златисти. Природата неохотно се готвеше за сън.
Светлините на големия град отдавна бяха престанали да греят. Мижавите очи на прозорците бяха спуснали клепки, сънят задръстваше уличките. Спяха дори и камъните, налягали един до друг. И само сенките продължаваха да пълзят. Голямата луна ги преследваше упорито, но не успяваше да проникне в тесните улички, където се бяха спотаили. От тук човек можеше да види тези назъбени сенки.
Ламия вървеше по тъмните улици на градчето, в което живееше от вече няколко години. Всъщност тя не ги броеше. Живяла е толкова време, че вече не се впечатлява от тези неща. Годините винаги са й се губели, а й за нея те никога не са били от значение. Щом е изминало толкова много време и не е постигнала нищо, значи, че не трябва и да са от значение.
И ето я тук. Вървяща по една огряващата се от нощните лампи пътека, мислеща за миналото и за мечтите, които винаги ще си останат мечти от където и да се погледнат. Знаеше, че никога няма да станат реалност, но винаги й се е искало някой нежно да зарови пръсти в косите й. А тя да се гушне като бебе в най – любимите ръце. Да й се иска времето да спре. Да се почувства истински щастлива. Всичко това й се чувства толкова невъзможно почти толкова колкото да има дете или да заспи някога. А може би дори точно това я караше да броди по улиците, като от далече можеше да се определи като бродещ вълк, който е и предпазливм но и в същото време и опасен.
За щастие единственото нещо, което можеше да контролира в живота си бе това да се превръща в онова нощно чудовище, което с голямо удоволствие би се нахранило с някое малко момиченце или момченце бродещо сам, самичко по някоя улица. За щастие обаче ламята нямаше да го позволи.
Сега нещо в нея напираше. Усещаше силна болка в гърдите си. Болка, която никога преди не бе усещала. Това я накара и да се свлече на земята. Минути по – късно тя отмина. Брюнетката вярваше, че това няма да е първи и последен път. Знаеше, че ще й се случи отново, но пак нямаше да падне и да се остави на тази болка.
Ламията бе по – силна от болката. Имаше намерението да разбере какво се случва с нея. Едва ли все пак щеше да го направи сега. По простата причина, че усети чуждо присъствие. Бавно и почти безшумно се изправи на краката си, а след това попита съвсем тихо:
-Кой е там?

[Michael Reed]

Времето бе студено,хладно,мрачно и тъмно.Вятъра подбираше със себе си всичко мръсно и грозно по пътя.Всичко,което човекът бе хвърлил след себе си.Но това,което оставаше на мястото си бе тъгата и самотата.Всеки прикриваше тези чувства след като видеха някой,който е по зле от тях.Но това ли бе начина да се спасим от бедността и мизерията?Не,но такава е съдбата.
Вървях по тъмните и пусти улици мислейки за това къде ще свърши разходката ми и дали щях да си легна сам...или с някоя хубавица.Това ми бе на главата всяка вечер.Просто си бях женкар и не го криех,както правиха много други.Нямаше смисъл да криеш какъв си,след като всеки те е виждал вече да грешиш и да показваш истинската си страна,тоест самия себе си.Всеки вижда различно другите около него,но всеки има нещо общо с този до него.Не,че много ми пукаше дали има друг хибрид като мен или не,но едва ли имаше втори ангел като майка ми.Или пък толкова зъл демон като баща ми...Беше и е цяло щастие,че съм само дете и нямам братя или сестри,които да страдат като мен и да живеят между двата свята.Да се разделят постоянно и накрая да заживеят объркани докато не изберат една страна с цел да улеснят живота си.
По пътя влязох в една уличка,където имаше една жена,но тя не ме виждаше и това я уплаши въпреки нейната раса.Приближих се малко и след като силуета ми се показа,но без да разкривам лицето си,казах.
-Не се страхувай.Просто се разхождам из града и се наслаждавам на нощната му красота.А ти какво правиш сама тук?-усмихнах се леко,въпреки,че тя не видя усмивката ми.

[Sutton Scott.]

Момичето огледа предпазливо, а в същия момент усети как раните по краката й заздравяваха. Лек призрачен ветрец раздразни кожата й.
Чувайки гласа на мъжа осъзна, че не й се е причуло и интуицията й не е грешала. Погледна го или поне се опита да намери погледа му...или просто да го види. За нещастие обаче тя не можеше да го направи, макар че виждаше как една от уличните лампи почти откриваха част от тялото му.
Ламия направи предпазливо крачка напред и отново се втренчи в сянката му. Самата ламя едва се държеше на краката си. Знаеше много добре, че ще бъде така до сутринта. В момента бе като човек, който не се е хранел повече от година, макар че едва ли имаше такъв човек, но всичко е възможно на този свят.
- От какво значение е? - отговори на въпроса на мъжа брюнетката.

[Michael Reed]

Защо когато проявиш доброта към една жена,тя веднага се сопва?Разбирам да съм я наранил или нещо подобно,но аз дори не съм показал лицето си пред нея.Облегнах се на стълба на лампата и казах,питайки по-точно,защото наистина се изненадах от тъпата й реакция.
-Да те питам...Защо си толкова груба?-наклоних глава и издишах тежко от учудване.Поклатих глава и започнах да си играя с една клечка докато лошата дама се обади с обяснение за поведението си.Не планувах скоро да покажа разкошното си лице пред свирепия й поглед,затова не мръднах от мястото си.Надявах се да се успокой малко.Не бяхме на арената,а на някаква тиха и тъмна улица,почти изолирана от улиците на големия и опасен град.Погледнах я отново и попитах поредния въпрос.
-Как се казваш,лоша красавице?-не й знаех името и това ми щукна в главата.Все пак ако и кажа ,,грубянке" ще влоша още повече нещата.Пък тя сама си ги влошаваше,защо й бях и аз?

[Sutton Scott.]

Момичето продължаваше да гледа заплашително мъжа пред себе си. Не отделяше поглед от него. Наблюдаваше всяка негово крачка и всяко движение. Внимателно проследи и всяка негова дума.
Макар и че погледа й леко се смекчи. Вече не гледаше мъжа пред себе си заплашително. Отмести глава на страни и погледна надолу, а веднага след това отново върна погледа си към мъжа. Не сметна за нужно да отговаря на първия му въпрос по простата причина, че дори тя самата не знаеше защо прави всичко това, но да погледнем от тази страна. Това е като мишка да не се опита да се предпази от нападение на котка. Изслуша го до край, а след това рече:
- Няма основателна причина...Сътън. А ти кой си?

[Michael Reed]

Тя се представи,но нещо пак я притесняваше,а аз като уж добро същество,не мислех да нахалствам повече.Направих две-три крачки и разкрих прекрасната гледка към тялото си.Наблюдавах я по-рано как се опитваше да види кой съм,а сега сам се показах.Дано е доволна,че иначе ще съжалява,че е видяла такъв красавец по среднощ.Не всеки имаше тоя късмет,но пък и заради красивото ми тяло,ми с носеше славата на женкар от класа.Вдигнах поглед и казах.
-Красавеца пред теб се казва Майкъл.-усмихнах се нагло и се приближих още повече към нея,като накрая я докоснах по бузата и допълних.-Сътън...защо се разхождаш сама в тази тъмнина?-наистина се питах как дама като нея е тук и то сама.

[Sponsored content]