Park Street Chiropractic

[Rainbow.]

[John Mustang]

Разхождах се в парка с усмивка на лице, а ръцете ми се топлеха в джобовете на дънките ми. В устата си дъвчех клечка, а наоколо хората гледаха странните ми действия, защото подскачах по пейките, от време на време вадех ръцете си, за да ги размятам опитвайки се да запазя равновесие. Накрая реших че е време да седна, а и този сняг ме побъркваше. Идеше ми да скоча в него и да правя ангелчета, но просто.. седнах на една пейка. Разместих клечката си из устата и допълних:
-Ех живот...

[Julia Laurent]

Джулия отдавна не бе излизала навън, отдавайки се на приятни разходки из природата, наслаждавайки се на прекрасния снежен пейзаж, който се разкриваше пред погледа 'и. Е, днес беше идеално за такава разходка. Набързо си все един душ, облече черното бельо, един черен клин, плетена туника, която 'и държеше много топло и в същото време 'и стоеше идеално. Новите си ботуши в тон с туниката и дълго палто. Взе телефона си и портфейла, пъхна ги в джоба на сакото и излезе от къщата. Дори и не помисли на къде щеше първо да поеме. Остави краката си да я водят, а тя само се наслаждаваше на снега, който много обичаше. Не след дълго се намери разхождайки се по един от парковете. Обърна зелените си на цвят очи и започна да гледа хората, които я заобикаляха. Всички бяха с усмивки на лицата си, в коледно настроение. Или просто и те бяха очаровани от снежния пейзаж като Джулия.
Разхожда се, колко да се е разхождала.. към около няколко минути, когато разбра, че искаше да седне на някоя пейка. Тъкмо беше спряла пред една. Обърна се с лице към пейката и съзря позната личност.
- Съквартиранте. - каза Джулия и се засмя леко.
Колко невярващо беше само. Живееше с него от около един ден, а не му знаеше името. Всъщност не знаеше абсолютно нищо за него. Само веднъж го бе видяла в къщата и тогава тя излизаше нанякъде и така и не се запознаха.
- Джулия. - представи се.

[John Mustang]

Джон погледна момичето, което стоеше пред него. Отвори уста, за да премести клечката от лявата в дясната част на устните си. Захапа я отново, за да я задържи и каза:
-Здрасти! - след тези думи се изправи и направи плавен знак с ръце, който сочеха към пейката. Беше леко приведен и каза:
-Заповядай. Седни на заплютата от мен пейка. - след което се засмя. Изправи се и допълни:
-Така де. Не съм я наплювал буквално - ръцете му се преместиха. Едната влезе в левия джоб, това ще да е лявата, а дясната се премести нагоре, за да прокара пръсти между русите кичури и да разкрие лицето му, след което се спусна в противоположния дълбок джоб на дънките. Тялото му изпъкна между ръцете, а косата се спусна бавно надолу и прикри челото му. Усмивката му не изчезваше и когато Джулия зае място в седнала позиция на пейката Мустанг извади ръката си отново на студа. Демона срещу него усети топлата длан, която пое нейната. Устните му нежно целунаха кожата й, а джентълменския жест беше отчетен. Тогава той погледна право в очите й и каза:
-Джон Мустанг. Приятно ми е да се запознаем, съквартирантке!

[Julia Laurent]

Очевидно Джулия беше извадила късмет. Не всеки ден можеш да срещнеш джентълмен. Всъщност беше си едва невъзможно да срещнеш такъв тип мъже на този свят. А още по - трудно бе да живееш с такъв под един покрив, но ядно съдбата поради някаква причина се бе смилила на Джулс. Като за пръв път през целия живот на девойката съдбата бе на нейна страна и 'и бе отредила съквартиранта 'и да не е един от онези мислещи - се - за - всичко егоистични мъже, за което Джули доста се радваше. Защото ако трябваше да живее с някакъв си надут, егоистичен и типичен гадняр мъж, най - вероятно нямаше да се сдържи и щеше да му изсмуче жизнената енергия с удоволствие, убивайки го.
Като заговорихме за енергии и по - точно силите на Лаурент имаше нещо в Джон, което доста я изненада, но щеше да го премълчи. Обърна поглед за момент към едно дете, което минаваше покрай тях, гледайки го, гледайки аурата му, но бързо върна погледа си на събеседника до нея.
- Мустанг? - попита Лия. - Доста странна фамилия. Не се среща доста често или поне аз не съм я чувала до сега. - подсмихна се.
Кръстоса крака и обърна зелените си на цвят очи към него. В болницата, в която буквално беше израснала беше срещала какви ли не имена и фамилии. Странни имена и фамилии като например Кюл Руж, което буквално от френски значи задник червен.

[John Mustang]

Погледнах я и направих стойка, която с два палеца сочеше към мен. Ухилих се и казах:
-Джон Мустанг.. сам си го измислих.. така де.. - след тези думи се усмихнах. Доближих се до нея и й прошепнах на уше:
-Аз съм киборг... робот.. - след тези думи се отдръпнах и допълних:
-Сега може да се досетиш защо фамилията ми е мустанг, нали? - засмях се и допълних без да чакам отговор:
-Да-а. Мога да се превърна в Мустанг.. - след тези думи я погледнах в очите и попитах:
-Искаш ли да видиш?

[Julia Laurent]

Е, това обясняваше всичко. Ето затова Джулия не можеше да види аурата му или да усети жизнената му енергия така както виждаше и усещаше при всички други хора и същества. Не, че Джули доста не се изненада. Да си признае до сега никога не бе виждала киборг или получовек - полуробот в живота си. дори изобщо и не се бе замисляла, че може да съществува такова нещо. За всичко друго - до, но си мислеше, че киборгите съществуваха само и единствено във филмите. Ето, че се оказа, че съществуват в истинския живот. И един такъв киборг беше неин съквартирант. Страхотно, помисли си Джулия. Сега нямаше да се притеснява, че може някой ден може да не успее да се спре и да изсмуче жизнената му енергия. По на кратко - да го убие.
- Това ще е страхотно. - каза Джулс ентусиазирана, гледайки Джон в очите.
Как щеше да откаже? По - близките, които я познаваха много добре знаеха колко много Лия обича екстремното и каква фенка бе на всичко странно. А това определено беше доста странно. Пък 'и едва ли можеше да се случи нещо лошо, затова Джули нямаше какво да губи.

[John Mustang]

Джон се отдръпна леко и каза:
-Така. Сега ще ти покажа, защо фамилията ми е Мустанг - след тези думи кракът ми леко се повдигна във въздуха. Замахнах назад и след това рязко напред, за да мога да направя кълбо във въздуха, но точно когато бях в средата на изпълнението си се чу странен звук, който започна да променя тялото ми. Звучеше, като механично подреждане на части, но някак си по-странно. Все едно Оптимус Прайм от трансформърс се появи пред нея, но вместо да се превърне в някоя американска бричка пред нея се появи черен металик от новия модел на Ford Mustang, DUB edition. Колата се приземи на четири "крака" пред Джули и вратата се отвори, като отвътре радиото попита:
-Една обиколка?

[Julia Laurent]

Джулс премигна няколко пъти последователно, гледайки как Джон от човек се преобразява в кола. От това по - странно нещо едва ли Джулия някога бе виждала. Всъщност може би беше, но това щеше да го запази в тайна. Беше прекалено странно и откачено, за да се разказваше или дори споменаваше за това. Просто е нещо, което нито тя, нито някой друг би се гордял да разказва за. Беше преди няколко години, когато Джули все още живееше във Франция. В една операционна и.. Не, не прекалено откачено и малко гнюсно беше за Джулия да го разказва. Не можеше просто. А тя седеше на пейката, гледайки колата срещу себе си, мислейки си, че това бе съквартиранта 'и. Получовек - полуробот. Киборг. Човек, който се превръщаше в кола. Толкова жестоко.
Джулс се чувстваше точно като във филма Трансформас. Само дето ги нямаше лошите и Джон можеше да се превръща в човек, а не в гигантски робот. Всичко останало си беше на лице, което много се харесваше на Джули. Малко разнообразие в леко скучния 'и напоследък живот. А това беше добре. Много добре. Разсейваше се от миналото си, от всички неприятни спомени и изобщо от всичко не хубаво в живота 'и.
Джули се подсмихна и бавно стана от пейката, запътвайки се към колата, която беше точно на пътя срещу нея. Спря се точно пред нея, гледайки я. Сети се нещо, но предпочиташе да не го казва на глас или мисли. Влезе в колата, а вратата се затвори след нея.
- Не се ли притесняваш, че някой ще те види? - попита Джулия, като се настани удобно на седалката.

[John Mustang]

Колана на седалката се спусна около нея, като нежно погали тялото й и се закопча. След нежния допир от колана от радиото се чу:
-Едва ли някой ще повярва на този, който ме е видял - след тези думи задните гуми на колата превъртяха на място и се вдигна пушек от търкането. Колата леко поднесе и потегли. Скоростите се сменяха сами, волана се въртеше и поднасяше по тревата на малкото паркче. Появяваше се на пътечките, за да премине по друсащите камъни и тялото на Джулс да усети как се друса върху меката седалка. Единственото, което я докосваше в момента беше колана около стомахчето и между гърдите й, но когато едно куче изскочи на пътя им от рязката спирачка на Джон тя усети как гърдите й изпъкнаха напред, а колана я придърпа назад и тя се залепи за седалката. От радиото се чу едно:
-Извинявай - и Джон реши, че демонстрацията е достатъчна. Както се движеше с невероятна скорост, спирачките му запищяха. Чу се звука от трансформация и изведнъж Джулия седеше в ръцете му. Той се усмихна и каза:
-Май това не е много много за паркове...

[Julia Laurent]

Лаурент дори и не усети кога Джон се бе превърнал отново в човек. Осъзна се направо в ръцете му по една от пътечките на парка Street Chiropractic, обгърнала врата му с ръце, държайки се за него. Девойката отклони за момент погледа си от Джон, като зашари с очи наоколо. По почти целия парк имаше следи от гуми по снега, останали след Джон. Ако имахте въображението на Джулия можеше и да ви заприлича на нещо. Животно, предмет, надпис.. но да не се отклоняваме. Джулия бързо върна котешките си очи върху Джон, усмихвайки се.
- Да, не беше. - каза Джулс и се засмя леко. - Но обиколката си я биваше. - добави момичето.
Сега друсането по камъчетата и кучето, в което за много малко да се блъснат бяха подробности. Трябваше да се вгледаш в по - голямата картина тук и тя беше, че возенето си го биваше. И то доста. Колата беше мощна, удобна и красива на външен вид и возеше хубаво дори и при камъчетата.
Само дето тази случка зароди малко любопитство у Джулия как точно Джон е станал такъв. При Джулс бе лесно. Някой от родителите 'и, или и двамата, са били каквато е тя - сукубус. ''Чифтосали'' са се и ето, че е била създадена Джулия. Не, че знае с точност. Все пак не познава истинските си родители. Не знае кои са, какво са били, къде да сега.. Дори и имената им не знаеше. Но пък имаше прекрасни осиновители и не съжаляваше, че е била дадена още от малка.
- Кхъм. - прокашля се Лия, намеквайки на Джон, че не е нужно все още да я държи в ръцете си.
Джон бързо се усети и я пусна да стъпи на здраво на земята. Джулс се усмихна и оправи леко туниката си.
- Ако си си измислил това име, тогава как ти е истинското? - попита любопитно Лаурент, поглеждайки го в очите.

[John Mustang]

Той се замисли и отговори с на въпроса с въпрос:
-Как е истинското ми име? Дори и аз не знам... - след тези думи реши да покаже на Джулс колко е игрив, но не колко е палав в леглото, а как подскача насам натам. Явно му идваше отвътре да не може да се застои на едно място и докато момичето крачеше по пътечката той обикаляше около нея, като птичка. Отскачаше от пейките, а тялото му се завърташе около оста си, като пумпал и се приземяваше на милиметри от нея. Докато правеше това той говореше за себе си:
-Роден съм много отдавна като човек. Имал съм много висша титла и съм бил един от най-елитните рицари, но.. една вечер една светлина ме взе.. много напреднала технология, която не е от тази земя ме отвлече. Не бяха малки зелени човечета, а всички бяха.. машини.. но извънземни. Убиха ме, като вградиха в мен само и единствено технология и в момента.. аз мога да правя всичко, което си пожелая с техниката. - погледнах Джулия и казах:
-Това е моята история. - със едно завъртане застанах точно пред нея и попитах:
-А каква е твоята - докато отмествах кичур от косата й, който прикриваше красивото й лице.

[Julia Laurent]

Раждането много отдавна, високата титла и частта с един от най - елегантните рицари обясняваше джентълменското поведение на Джон. И ако Джулия не беше сукубус, една дева не я пазеше от всякакви неприятности, ако най - добрите 'и приятелки не бяха ангели, а най - добрия 'и приятел - вещер и ако не се бе срещала с най - различни по вид и раса същества, най - вероятно частта с светлината, която беше отвлякла Джон и всичко останало с извънземните машини щеше да прозвучи доста налудничево и не реално. Да, но Джулия вече нищо не я учудваше. Нямаше и да я учуди, ако в най - скоро време Дяволът излезеше от Ада и покори всичко на Земята или пък малки зелени човечета с едно око и зелена кожа дойдат на тази планета с летящите си чинии и не промиеха мозъците на всички хора. Нямаше и да се учуди, ако тези извънземни машини, за които говореше Джон, всеки момент се появиха тук при тях.
Джулия вдигна ръка, за да може да махне кичура коса, застанал пред лицето 'и, точно когато и Джон го направи и ръцете им се докоснаха. Лия само се усмихна и отклони поглед за момент настрани.
Не, че 'и бе много приятно да разказва за миналото си, но щеше да е доста невъзпитано Джон да 'и бе разказал своята история, а тя да не я. Дори и да бе леко болезнена, Джулия мислеше да я разкаже. Да, беше си обещала, че нямаше да мисли повече за миналото си, но както се вижда то не я оставяше на мира. Както казваха хората може да бягаш и да се криеш от миналото си колкото си искаш, но то винаги ще те преследва независимо какво.
Джули върна погледа си на Джон, готова да разкаже малка част от историята си.
- Родена съм в малко градче във Франция. Майка ми и баща ми бяха доктори в една голяма болница в града, в която буквално израснах. Всеки ден бях в болницата и за мен се грижеха постоянно сестрите, докторите и директора на болницата. Обичах да се крия по най - незабележимите места на болницата, да си играя с всички остри предмети, като най - любимия ми бе скалпела, но също така на първо място се намести и магнитния резонанс. - засмя се леко. - Спомням си, че постоянно нахлувах в операционните зали по време на операция и съм обикаляла докторите и пациента, пеейки песни или размахвайки ''вълшебния'' скалпел или някаква метла, която съм намерила в килера на етажа. Израснах обичана от родителите си, предонала на болницата и пациентите, в чиито стаи често влизах, правейки се на лекар като им казвах най - различни теории за смъртта им или за оздравяването им. А болницата беше втория ми дом. Но един ден когато бях на 15 намерих картона от раждането си и разбрах, че всъщност съм била осиновена. Не пишеше нищо за баща ми, а за майка ми беше попълнено само името 'и - Вивиан. Попитах родителите си, но не казаха нищо, което да ми помогне да узная нещо повече за биологичните ми родители. Предполагам им е било трудно тогава и го оставих така. До тогава дори и не знаех, какво съм. Чак след една година разбрах, когато изпих жизнената енергия на един от младите доктори, който много харесвах. Просто не можех да се спря и го убих. Не знаех какво съм, как съм го направила, какво изобщо бях направила, освен че съм го убила.. Трябваше да се махна от там и след месец напуснах Франция и се озовах тук.
Джулс свали за малко погледа си от очите му, спускайки ги към земята, но нямаше да развали хубавото си настроение.
- Спокойно, теб няма как да те убия. - засмя се.

[John Mustang]

Джон се засмя и каза:
-Знам.. - след което ръката ми повдигна главата й, защото нежно с пръст докосна брадичката й. Погледите им отново се срещнаха и механичната му глава усети тъгата, която тя усети. Просто премина през тялото й, а той.. той беше странна машина. Усещаше всичко, което другите изпитват. Щом е живо същество виждаше чувствата и мислите му, щом е машина усещаше присъствието му. Тогава тя не видя някакъв странен тип, който щеше да и каже нещо, за да я разсее. Точно обратното. Той беше същество, което разсмиваше другите и тогава и каза:
-Виж ме.. не можеш да усетиш живота в мен, не можеш да усетиш чувствата и желанията, защото.. и аз не мога. Тук има само данни и ... това е - след тези думи се ухилих и казах:
-Но аз.. аз мога - след като казах това погалих бузата й с ръка. Тя усети топлина от тялото ми, която нежно се спусна по бузата й и тогава казах:
-Повече няма да усетиш тази тъга! Няма да ти позволя да я почувстваш. Като твой съквартирант ще ти помогна да разбереш с това, какво си.. така де.. ти вече знаеш и... - неусетно я бях прегърнал. Какво правех? Не я свалях. Вдигах и настроението. Доближих устни до ушето й и попитах:
-Скоро да си летяла? - след тези думи се чу звука от трансформация и тялото и започна да се издига, защото се бях превърнал в изстребител. Механичното ми тяло се издигна на около 5 км над земята и забелязахме красивата природа. Както стояхме във въздуха и гледахме природата и казах:
-Усети свободата тук горе... - след тези думи започнах бавно да се движа в кръг, като пазах височина. Давах и възможност да вижда всичко. Докато правех това и казах:
-Не съжалявай за това, което си. Радвай се че си жива и че имаш тази дарба.. дарбата да чувстваш, да обичаш, да мразиш .. просто да изпитваш.. - след тези думи се чу лек смях и попитах:
-Искаш ли да те накарам да усетиш, че живееш?

[Sponsored content]