Стар мавзолей в края на гробищата

[Rainbow.]

[Джо Харвел]

Преди два дена бях в Пенсилвания,а сега съм тук,в стар мавзолей в още по-саро гробище.Във вестника пишеше,че хората започнали да изчезват внезапно от домовете си,два дена след като са посетили гробището.Не получих много информация от шерифа,властите мислеха,че е нещо сериино,но съм сигурна,че има нещо свръхестествено тук.Доказателството бяха празните гробове на близките на хората,които са изчезнали и това,че постоянно получавах червената линия,ставаше дума за дух или няколко,все още не знаех,но трябваше бързо да намеря изчезналите хора.За това съм тук,със заредена пушка,достатъчно патрони с каменна солт да изтребя звод духове и шише уиски...за кораж.

[Sam Winchester]

Обикалях безцелно улиците, като бях зарязал колата си пред някакво заведение. Дори не знаех къде отивам, нито какво търся ... имах нужда от малко усамотение, но очевидно и на гробищата не можех да получа токова ...
Вървях си спокойно, като гледах към небето и усещах някаква негативна енергия, но пък какво друго можеше да се усети на подобно място. Разликата сега беше, че чувах стъпки и си помислих, че е някой скърбящ човек, дошъл да отдаде почит на негов близък, но предчувствието ми ме караше да мисля, че не е точно това. Започнах да се движа безшумно и единствено съществата, които усещаха енергията ми, можеха да разберат, че съм там. И така се озовах зад някакво, в сравнение с мен дребничко момиче, което държеше пушка и очевидно чакаше мишената си. Облегнах се на мавзолея и се усмихнах широко, като се надявах да не я стресна прекалено много.
- Интересно занимание за една млада дама.

[Джо Харвел]

Стреснах се от гласът на непознатия и насочих пушката си към него,без дори да мисля стрелях,но каменната сол нямаше никакъв ефект върху него.Дори не го одраска.Нямах време да се занимавам с ...каквото и да е той.
-Виж,просто си върви.Имам си достатъчно работа,не ми се занимава с теб.
Мисля,че беше малко късно да му давам нареждания,поне разбра,че мерника ми е точен и ако опита нещо,следващото нещо което ще влезе в него е сребърен коршум.

[Sam Winchester]

Погледнах надолу към гърдите си и въпреки, че на тялото ми му нямаше нищо, бялата ми риза беше заприличала на разкъсан парцал. Затворих очите си и няколко пъти си повторих, за да се успокоя "Голяма работа ... стреснах я, а тя реагира бързо. Няма лошо". А след като отново отворих очите си, тя започна да ми нарежда. Огледах я добре и след като стигнах до извода, че не е заплаха за мен, седнах на земята и вдигнах шишето с уиски, като го завъртях и огледах.
- Вие хората ставате много сърдити, когато замените утринното кафе с уиски - казах спокойно, като дори не я поглеждах, а накрая оставих бутилката на земята и й се усмихнах като хлапе -е ... какво чакаме? - попитах развълнувано и се чудех до къде ще издържат нервите й.

[Джо Харвел]

Какво за Бога беше той? Не е дух...дали не е демон,но те определено не се държът така.Свалих пушката и пристъпих към него,вече напълно спокойна,но със студено изражение на лицето си.Посегнах към кръста си и извадих пистолета със сребърни патрони,веднага го насочих към главата му.
-Не знам какво си,но определено ще си нищо след малко.
Не довърших изречението си,реших направо да стрелям.

[Sam Winchester]

Усетих патрона, които премина през главата ми и това вече ме изнерви. Какво им ставаше на тези хора? Доколкото помнех, ловците все още имаха някакви правила и едно от тях беше нещо от сорта на ... "Убиваме тези, които убиват нас". За щастие, тя или не знаеше какво съм или не знаеше как да ме убие, защото едва ли би рискувала да стреля по мен с нещо, което не би могло да ме нарани. Опитах се да сдържа нервите си, защото се предполагаше, че трябва да стана кротък, след като възнамерявах да създам семейство, но това момиче ме побъркваше. Усетих как раната на челото ми зарасна и я погледнах видимо спокоен, но отвътре изгарях.
- Никой ли не те е учил на обноски? - попитах студено и вече не се долавяше закачливата ми нотка.

[Джо Харвел]

Отстъпих назад,какво друго можех да направя?Нямам си на представа какво беше той и определено си губех времето с него,трябва да търся изчезналите хора.Детектора избипка и показа червена линия,нямам време да се занимавам с него...ще го пипна някой друг път.Прибрах внимателно пистолета без да свалям очи от него и вдигнах пушката.
-Нямам време да се занимавам с теб...
Казах и тръгнах към изхода на мавзолея,но на входа стоеше призрак,мисля,че беше жена,кожата на лицето й беше разядена,косата й бяла и имаше само няколко кичура,беше облачена в бяла ношница,но това което не ми хареса,бе че вятарът бе отнесъл солта която бях поставила.Не бях толкова бърза с пушката както при него,тя махна с ръка и ме запрати в отсрещната стена,усетих камъка и а после и пода,но не се предадох,а се опитах да намеря пушката,преди тя да ме докопа.

[Sam Winchester]

Не знаех, от кое повече се издразних - че това наперено момиченце продължаваше да ме командва или че този призрак щеше да ми отнеме удоволствието собственоръчно да я убия. Застанах между нея и духа, сякаш я защитавах, но от устните ми излязоха само няколко гневни думи:
- Чакай си реда.
Тя обаче не ме послуша и полетя крещейки към мен, а веднага щом премина през тялото ми, изчезна. Е ... беше само временно, защото нямах никакво намерение да се занимавам с духове. Обърнах се към Блонди и се засмях.
- Май никак не те бива в това - казах надменно, като просто се заядох с нея.
Сигурно я биваше, но днес определено не й беше ден.

[Джо Харвел]

В моментът в който той се обърна към мен осъзнах,че предпочитам духът пред това да се бия с него.Някак си успях да се изправя,главата ме болеше ненормално много,а зрението ми бе намалено на половина.
-Виж,просто си върви.Трябва да се справя с този дух и да намеря изчезналите хора...за това,ако нямаш нищо против...
Изправих се напълно и тръгнах към изхода,сетих се къде съм виждала лицето на жината,в музея на градът имае стара снимка на сиропиталище отпреди триисетина години,тя беше жената грижеща се за децата,а децата бяха изчезналите хора.Сега трябва да изровя костите на Мария Стивънс и да ги подпаля.

[Sam Winchester]

- Имам - казах спокойно, но тя май не ми обръщаше много внимание.
За секунди се появих пред нея и я хванах за ръката, а болката в китката й, я накара да ме погледне в очите. Е, не изглеждаше много уплашена, но пък я бях стиснал така силно, че усещах ускорения й пулс достатъчно добре. Седях я гледах повече от минута, като се чудех какво точно искам да й кажа и защо въобще я бях заговорил ... едва ли беше, защото ми беше скучно, а защо дори седях сега така, а не я убиех направо. С времето бях започнал да ставам по-мил и това не ми се нравеше много много.

[Джо Харвел]

Сега вече нищо не разбирах,какво чакаше и какво толкова ме гледаше?
-Съжалявам,че те застрелях...имам навика да стрелям и после да задавам въпроси,но в момента има около седем изчизнали човека и нямам никаква представа дали са живи или не,за това...имаш два варианта...да ми помогнеш или да ме убиеш,но ще трябва да се постараеш за второто...Не се давам без бой!
В момента едвам вървях в права линия,а говоря за бой с нещо което оцеля след сребърен коршум в главата,майка ми би казала,че съм полудяла.

[Sam Winchester]

- Ией - писах весело и се усмихнах, сякаш извинението й беше златно, но наистина се зарадвах, че поне ми се извини - ще ти дам един съвет ... стреляй, само когато си сигурна, че резултата ще е добър за теб.
Няколко секунди след това пуснах ръката й, сложих ръце в дънките си и тръгнах към изхода, като казах нещо, но без да я поглеждам.
- Жалко, че не знаеш къде са хората. Дори и да убиеш духа, пак няма да ги намериш. Само ако можеше да усещаш енергията като мен ...
Усмихнах се самодоволно, но тя не можа да го види, защото й бях обърнал гръб и излязох с бодра крачка, като тръгнах към изхода на гробищния парк.

[Джо Харвел]

-Чакай!
Опитах се да извикам и се затичах след него като се опитвах да не падна в някой отворен гроб.Хванах ръката му и го дръпнах назад.
-Помогни ми да ги намеря,не го прави заради мен,а заради тях...
Определено нямаше да му се моля и в по-нормална ситуация не бих искала помоща му,но бях рънена и времето ми изтичаше.
-Помогни на хората и ще си затворя устата за теб пред другите ловци...
Не бях много обедителна,но скоро ще загубя много повече от съзнание.За жалост в момента той бе единствената ми надежда.
-Но ако не искаш,ще разбера...всички ни е страх от нещо,теб от духове явно.-обърнах се и започнах да крача към гроба на духа.-Защото ако не те е страх значи ще се окажа права с твърдението си,че си безсърдечното чудовище.

[Sam Winchester]

- Явно съм - казах весело, а тя май не очакваше точно това - пък и едва ли ме е страх от група некадърни ловци.
Така де ... на земята съм от толкова години и поне се бях научил да се справям с тях. тя обаче май не забеляза или просто не искаше да направи това, което щеше да ме накара да й помогна. Не знаех защо, но определено исках да ми се помоли да й помогна и не защото хората имат нужда от мен, а защото тя няма да се справи без мен. може би трябваше да преглътне тази нейна голяма горделивост и да ме поласкае малко. Боже ... превръщах се в жена ...

[Джо Харвел]

Взех от мавзолея лопатата и след няколко минути намерих гроба на жената,погледнах към него,няма начин да му се моля.Само леко присвих очи и се залових за работа,гробът се оказа дълбок,но това което ме изненада бяха знаците по ковчека.Преди години видях същите знаци в дневника на татко,бяха символи за пречистване,нещо като малко подсигуряване,че тя ще премине отвъд,но явно са написани грешно.Отворих ковчега,чудя се дали той все още е там или си е отишъл...Излезнах от дупката,поръсих със сол и газ,но явно бях забравила запалката си.Започнах да я търся и видях,че той вече не стой на изхода на гробището.

[Sam Winchester]

Разочаровах се, защото тя очевидно не искаше да си играе с мен, но пък това ме амбицира още повече. Седях и внимателно я гледах какво прави, но накрая май стигна до задънена улица. огледа се ... очевидно за мен, а аз точно тогава се материализирах зад нея.
- Барбекю ли ще си правим? - попитах ентусиазирано, а тя подскочи, защото устните ми бяха на няколко милиметра от ушенцето й.

[Джо Харвел]

Стреснах се когато той се появи и залитнах назад,но не успях да падна.
-Не прави така!
Скарах му се и напипах кибрита в страничният джоб на раницата си,запалих една клечка и я пуснах в гроба.
-Дано няма предмет към,който да е прикачен духът...-прошепнах на себе си и обърнах вниманието си към него.Поради някаква причина ме дразни и то много.
-Ще...ми помогнеш ли да намеря хората или не?-вече знаех отговора на въпроса,но може и да ме изненада с положителен отговор.

[Sam Winchester]

- Ами - направих се на замислен, а после се усмихнах весело - виждам, че очевидно не можеш без мен и само ме каниш да дойда с теб. Но да сме наясно ... това не е среща.
Не знаех защо, но се бях разлигавил ужасно много, а и харесвах гневното пламъче в очите й. Отдръпнах се от гроба и тръгнах да излизам от парка, като се опитвах да се сетя къде точно бях паркирал ... а да и просто изчезнах.
След около 2 минути, се чу пищенето на гумите по асфалта, а няколко секунди след това, бях влязъл в гробищния парк и бях спрял близо до нея.

[Джо Харвел]

Извъртях очи от досада.
-Предпочитам да ида на среща с дявола отколкото с теб...
Казах раздразнено и се заех да прибирам нещата си,лопатата не беше моя,но я хвърлих в огъня,имаше мои отпечатаци по дръжката,не искам да ме издирват заради вандализъм.Нарамих чантата си и тъкмо когато реших да се връщам към колата си,чух двигател и автомобил спря пред мен.Погледнах шофьора,каква изненада,беше инатът.
-Не влизам в една кола с непознати.-казах нагло,но каква можех да направя,той явно щеше да помогне,което май ме изненада.Качих се и го погледнах преценително.Мисля,че се сетих каква е той,но вече няма смисъл да се опитвам да го убия,не и когато той ще спаси онези хора.
-Ще тръгваш ли или стойм тук като паметници?

[Sam Winchester]

- Мислех първо малко да се понатискаме - казах весело и надигнах палаво вежди, но тя ме изгледа на кръв и аз се нацупих като малко момченце - ужасна публика си - казах сърдито и запалих колата.
Излязох от гробищата, но сега нямах никаква представа на къде да потегля. Така де, можех да усетя разни енергии, но целия град беше пълен с хора и ми трябваше нещо по-специфично. Тръгнах да излизам от града, защото там имаше най-малко хора и щеше да ни е най-лесно да ги намерим, а през това време се обърнах към нея, но вече я гледах много по-сериозно.
- Случайно да имаш нечия вещ или някаква представа къде да търсим?

[Джо Харвел]

Това с натискането беше смешно,но бях твърде разтревожена за хората за да мисля точно за това.
-Ще се натискаме,когато открием хората.
Казах само за да видя реакцията му,грабнах раницата от задната седалка и се зарових из нея.
-Ето...-казах след като набарах една рамка със снимка и му я подадох.-Дъщерята на един от изчезналите мъже ми я даде,реши,че ще помогне в разследването...оказа се права.

[Sam Winchester]

- Ууу, а ако ги намеря за по-малко от час ... ще има ли бонус?
Забелязах, че тя вече се отпусна, а аз просто взех рамката и направих една физиономия, подобна на човека на снимката.

- Леле колко е грозен - казах отчаяно и й я подадох обратно - извади я.
Тя ме послуша и извади снимката, а след това ми я подаде и колкото и странно да беше, я подуших. Изведнъж тя полетя към мен, заради резкия завой, който бях направил, а след като се отпусна на седалката, усети как тялото й се прилепи към нея, защото бях натиснал педала на газта докрай.

[Sponsored content]