The Inn at Turkey Hill

[Rainbow.]

[Арая Деймос]

'Огромен избор, няма що,' възмути се мислено Арая, докато се приближаваше към дървеното бюро, над което бе увиснала табела с олющен надпис "Рецепция". От всички четири хотела в малкото градче, тази странноприемница изглеждаше най-добре. Два от долнопробните мотели край пътя изглеждаха все едно бяха местопрестъпления на убийства взаимствани директно от психо. Не ѝ се нравеше да бъде на нокти дори и в банята, дебнейки за някой психопат. Не че щеше да ѝ е за първи път, но тази част от лова на свръхестествени същества бе най-неприятната - мисълта, че някой ден ще свършиш като храна на адските хрътки, удавена в собствената си кръв в някоя вана.
Жалка работа.
Третия хотел пък изглеждаше като сборище на елитни проститутки. Не знаеше дали ѝ се бе сторило или наистина докато минаваше покрай него и го оглеждаше, тя зърна чифт женски гърди. Жалка. Гледка.
Сега токовете ѝ тракаха... да, да, макар че бе ловец, нищо не ѝ пречеше да носи токове. При все, че в токовете си бе побрала една камара малки ножки и подобни оръжия, високите обувки всъщност и трябваха. Плюс това помагаха при нахални батковци с дъх на бира. На рецепцията седеше млад и висок, но прекалено кльощав мъж за нейните предпочитания. Имаше изпито лице, синкави уморени очи и тънки устни, които се извиха в приветстваща усмивка. Арая кимна, както я бяха учили като малка и огледа обстановката. Бюрото бе разхвърляно, а върху разни листи с резервации и атракции, които Арая нямаше да посети, лежаха няколко учебника по право.
- Финални изпити, а? - попита Деймос със съчувстваща усмивка, стараейки се да звучи някак испански. Момчето срещу нея кимна и прибра дебелите книги, оставяйки на масата само празни листи, драскулки и брошури с картини на Националния парк. - Единична стая, моля.
Тя плъзна кредитната карта, която с радост бе изфабрикувала преди две седмици, заедно с фалшив паспорт, на чиито страници пишеше, че дребната червенокоска, стояща пред рецепциониста, се казва Бетрисия Алварадо. 'Толкова сапунчесто', мислеше си Арая и все пак точно така реши да се казва поредната нейна фалшива самоличност. Проблемът беше, че истинското ѝ име бе обявено за издирване в два щата за оскверняване на гробове и пиромания, но тези неща, както се досещате, тя бе направила от дълг към работата. На всичкото отгоре, тя едва се измъкна от последния пожар, който бе причинила, но изглежда полицията не смяташе, че е нужно да я изпращат в болница и сега на дясното ѝ рамо все още имаше около пет квадратни сантиметра кожа, която не се бе възстановила от огньовете, които бе подпалила.
- Ето ви ключа, госпожице... - той погледна съмнително паспорта, но след като се увери, че всичко е "изрядно", се усмихна отново и подаде ключа към стаята на "Бетрисия" през бюрото - ... Алварадо.
Деймос завървя бавно, напълно съзнателно, усещайки как очите на уморения студент се спускаха нагоре и надолу по дребното ѝ тяло, като по магистрала, докато тя завървя по пътя към уединението на хотелската стая.
Щрак!
Ключът пасваше идеално, но защо ли Ди се изнанеда от това. Отвътре се разнесе миризмата на чисти чаршафи и лилии, които бяха поставени грижливо в обикновена стъклена ваза на нощното шкафче. Арая просна двата куфара с най-важните ѝ принадлежности - първият пълен с амуниции, една-две гранати, нейния Smith&Wesson и една двуцевка, а другия, по-малък и невзрачен, с дрехи и тоалетни принадлежностти. Вярвате или не, това, както и скритите оръжия в миникупъра ѝ, бяха целият ѝ живот. Жалка работа.
Деймос съблече неудобната рокля, която носеше и се вмъкна в банята, за да се освежи. След като излезе се преоблече в памучна тениска и дънки. В стаята бе топло - централното отопление бе пуснато - така че тя се чувстваше просто прекрасно. Отвори една от бирите, които неотлъчно носеше със себе си - навик придобит от скиторенето из Америка с Конър - и отпи шумно.
В стаята имаше някой. Арая веднага усети чуждото присъствие.
Хубавото ѝ на това, че бе жена и бе ловец, бе, че имаше оръжия, скрити на всички места. Като ножът, който убиваше демони с едно докосване, който сега стоеше скрит в пазвата ѝ.
Да, там.
Грабна го светкавично и притисна непознатата до стената. Това, което трябва да знаете за червенокоската бе, че почти винаги си вадеше по няколко заключения:
Примо: Непознатата бе руса.
Секондо: Имаше дълги крака.
Терцо: Натрапницата не бе човек.
- Лош ден да ми се месиш в работата, блонди! - рече равнодушно червенокоската, опирайки острието до гърлото на русокоската.

[Rainbow.]

Когато ми беше скучно, ставах много изобретателна.

А тази нощ се бе оказала доооста скучна. Толкова възхитително скучна, че се върнах към нещата, които никога, ама никога не биваше да правя. Неща, заради които сега за главата ми бе обявена награда и всички – адски изчадия, райски изчадия и изчадия с остър език и сребърни куршуми ме търсеха. А и как нямаше да ме търсят? Залогът бе голям. Под словосъчетанието обещана награда беше написано – по желание на победителя. A ако победителят поискаше целия свят, имаше повече от деветдесет процента желанието му да се изпълни. Защото, в края на краищата, в играта бяха замесени Рая и Ада. Там всичко всъщност не беше кой знае колко много.

Хванах ръката на червенокосата и с едно движение я извих на гърба й, принуждавайки я да се лиши от ножа. Чудех се как ме беше усетила чак сега, като през целия път до хотела бях плътно до нея, следвайки я като сянка. Нали беше ловец? Къде й бяха инстинктите на такъв? Хм, трябваше да е по-предпазлива, защото природата ми на ангел не би ме спряла да й извия врата като на врабче. Сатаната също е бил ангел, херувим, преди да падне и да повлече толкова много братя и сестри със себе си. Така че аз едва ли бих срещнала някакви трудности да бъда вторият Сатана.

Само че аз не бях паднала, аз бях просто отхвърлена. От не кой да е, а от себе си. Вие от кой друг си мислихте? От Рая трябваше първо да ме намерят и след това да ми отнемат ангелският сок, за да се водя официално паднала. Но тъй като те не можеха да ме намерят и нямаше да ме намерят, докато аз не пожелаех, нямаше да падна. Щях да съм просто един дезертьор. Доста голяма опасен за интересите им дезертьор.

- Вая кон Диос, съншайн – подсмихнах се и избутах жената от себе си. Ах, колко ми беше забавно да се занимавам с ловци. Всичките си мислят, че ще насочат пистолет към теб, ще пуснат няколко остроумни реплики и ти ще паднеш мъртъв в краката им... Де да ставаше толкова лесно. – Трябва да си по-бдителна. Токчетата ти тропат прекалено силно, мила.

[Арая Деймос]

Лицето ѝ помръкна. Не, грешка. На лицето ѝ липсваше каквато и да е емоция, така че бе невъзможно то да помръкне. Остана си все така непускисто, безчувствено и макар че не обичаше да си го признава - надменно. Не че тя бе такава, но след всички хора, които бяха напуснали животът ѝ със щракването на пръсти, тя се бе научила, че да приема някой друг, да се разчупи заради него, би било наистина безполезно. Затова бе избрала просто да се държи високомерно, понеже не откриваше никакъв смисъл да се сдушава с някой друг, който така или иначе някога щеше да ѝ бие шута.
- И? - пристъпи от единия си крак към другия Деймос, прехвърляйки тежестта си. - Искаш ли нещо?
Дребната червенокоска зачака отговор, но такъв не получи. Взря сивите си като цигарен дим в очите на непознатата и сякаш двете без думи си отправиха предизвикателство една към друга, коя ще отклони първа поглед. Синкавите очи на жената срещу Деймос дори и не трепваха, а самото ѝ тяло бе застанало толкова спокойно и така неподвижно, че Арая би решила, че пред нея не стои статуя, ако преди малко русокоската не бе избегнала ловко почти сигурна смърт от острието ѝ. Но самия факт, че дори не потръпна, когато усети как Ая пристиска студения метал до кожата на врата ѝ, доведе Деймос до заключението, че пред себе си имаше нещо друго, но не и демон.
А демоните вече се срещаха на всеки втори ъгъл - като улични котки, които просто си търсеха нещо за ядене. А ловците, в това число и Арая, бяха като онези пичове от приютите за животни, които бяха изморени да ги гонят с мрежи за пеперуди като по филмите. Но. Но Арая разполагаше с всякакви оръжия, къде-къде по-опасни от мистериозния метал, от който бе направен ножът ѝ.
- Като те гледам, май си тук за занимавка, а? - измери я с поглед Арая, очите ѝ се спускаха по цялото протежение на тялото ѝ. Непознатата блондинка, която сто процента бе от свръхестествен произход, бе поне с половин глава по-висока от нея и въпреки, че отдалеч изглеждаше кльощава, от близо Арая можеше да забележи всяко трепване на мускулите на русокоската. А Арая не бе просто човек, казвам не, защото след толкова много неща, които Арая бе виждала и още повечето на брой неща, в които бе участвала, тя леко се отдалечаваше от това определение. - Е, искаш ли нещо или просто така реши да ми съсипеш следобеда?

Ъх, извинявай за мега ултра краткия пост, изтощена съм...

[Rainbow.]

Извъртях преценяващо очи и стиснах устни.

- Мммм... мисля, че по-скоро е второто – казах, въртейки показалец във въздуха. - Допада ми като идея.

Разбира се, че щях да й разваля следобеда. За какъв дявол иначе щях да си правя труда да се домъкна тук?

Усещах, как ме сканираше и анализираше, прехвърляше в ума си различните варианти, а съзнанието й бе достоен противник на Хорейшио, но в свръхестествения свят. Миналата вечер бях зърнала лицето й във вестника и днес случайно се натъкнах на нея. Чудех се как другите не я бяха забелязали... Все пак, всички четат вестници, нали? За да се осведомяват за последните новини, а това лице малко трудно се забравяше... особено ако под него бе написано, че се издирва в няколко щата заради пиромания и оскверняване на гробове.

- Ти да не си помисли, че ще искам нещо от теб – погледнах я високомерно. – Точно от теб... Сериозно?

Засмях се леко презрително. Не ми е притрябвало да искам нещо от когото и да е. Аз си имах всичко.

Освен свобода, разбира се, но това бе отделен въпрос.

- Все пак, не забравяй, че не си госпожица Алварадо, или както и там да ти е псевдонима, и за мен няма да е проблем да подхвърля едно анонимно обаждане на полицията, с което да те пратя по дяволите.

Хм... Това обикновено звучеше като заплаха, но не и казано с мил тон, който си контрастираше със смисъла на изречението. Още откакто съществувах, бях забелязала тази моя изключителна способност да играя и да се вкарвам в роли, да лъжа толкова убедително, че не би било проблем да обясня на някой колко триъгълно всъщност е слънцето и той да ми повярва като лековерна тийнейджърка, която точи лиги по блестящи вампири.

- Просто искам да ти опропастя следобеда, става ли? – свих невинно рамене.

[Арая Деймос]

Заплахата, касаейки полицията не ѝ подейства. Или поне не ѝ подейства както непознатата желаеше. Арая бе изчезвала толкова пъти от радара на ченгетата, че вече се бе научила да ги отклонява. Беше майсторка в криенето от куки, макар че имаше контакти дори и там, хора, който тя или Конър бяха спасили, останали им длъжници до живот. И макар че Арая не вярваше на никого - защото всеки можеше да бъде пречупен - понякога се опитваше да се възползва от "привилегиите" си като ловец. В техните среди я познаваха, знаеха, че колкото е крехка, толкова е и опасна, колкото и чуплива да изглежда на външен вид, е непоклатима като скала. Така че малка заплаха, дошла от устата на някоя си никаквица, която има определени свръхестествени способности, не я караше дори да потръпне.
- Спести си заплахите, скъпа. - гласът ѝ бе равен, лишен от каквото и да е емоция. - Досаждаш ми, окей, една надута кучка от някъде си в повече. Нищо ново.
И все едно непознатата русокоска я нямаше, Дей я заобиколи с танцувална крачка, седна на леглото си и отвори малкия лаптоп, на която в момента правеше проучване. Не обичаше да работи с други хора, бе свикнала с темпото и ритъма на Конър, но след като той изчезна безследно, тя намери своя ритъм, намери своя начин на работене и той определено не включваше други хора, а още по-малко някакво свръхестествено същество. Когато някой ловец искаше нейната помощ, тя работеше с него, но не се застояваше. Затова правеше проучвания - защото нямаше на кого да се обади, ако някога ѝ притрябва помощ.
Щеше да излъже, обаче, ако кажеше, че нямаше абсолютно никого. В ума ѝ, винаги на крачка от забравяне, седеше телефонния номер на един ловец, когото тя бе спасила преди време, който ѝ бе обещал да ѝ помага, ако има нужда. Щеше също да излъже, ако кажеше, че не звъни всеки ден на един и същи номер, отчаяна до предел, опитвайки се да се свърже с този един човек, който ѝ бе помогнал през живота.
Но всеки ден телефонът даваше свободно.
Никой не си правеше труда да вдигне.

//извинявай, че е толкова сухо. След класно по литература, че чувствам адски изцедена :|

[Rainbow.]

Добре, не можех да го скрия от себе си – бях изненадана. И леко ядосана. Всъщност, не беше точно гняв – само някакво жалко подобие на раздразнение, тъй като прагът ми на ядосване беше доста висок и определено човек не можеше така лесно да ме изкара извън релси. Все пак, това бяха повече от шест хиляди години живот... Който не беше научил нищо от такъв живот, то той сигурно е тотален идиот.

Преди мислех, че хората би трябвало да се отнасят поне с уважение към по-древните от тях същества, заради капацитета на знанията им. Иначе какъв смисъл биха имали те? Знания, трупани с хилядолетия, но непризнати знания. Непозволена мъдрост, от която можеш да черпиш поуки. Потънали в забвение, притежателите им винаги са се и завинаги щяха да се крият в сенките, сливайки се със стените, живеейки според критериите за „нормално” и „логично” на ограничените човешки същества. Сякаш тези маймуноподобни бяха най-великите на този свят, най-развитите, най-мъдрите, най-силните... Най на върха. Пф.

Така мислех преди... Сега вече светогледът ми коренно се беше изменил, но малка частичка от мен все още изповядваше старите ми идеали, които отстоявах първите векове след като избягах от Рая. Аз бях ангел. Имах гордост. А тази гордост не понасяше да бъде наранявана.

Усмихнах се и присвих очи. Трябваше ми само една мисъл, за да започне Арая да се дави в собствената си кръв. Не, че не ми идваха по-добри идеи на ум, но това беше за предястие. Някаква новосъздадена болест, кръстоска между рак на стомаха и туберкулоза. Лично творение.

- Понякога е нужна само една капка, за да прелее чашата – казах тихо, но бях сигурна, че тя ме чу.

И точно когато щях да пристъпя към нещо, което ми хрумна за секунда, в мен се породи някакъв странен, чужд от доста време импулс. Отдавна забравен порив, който ме накара да прекратя измъчването на жената и да се смръщя, опитвайки се да дефинирам наум чувството. Беше нещо до болка познато, нещо осмислящо жалкото ми съществуване, нещо, което аз проявявах преди... Нещо като...

Състрадание.

Бях потресена. От толкова отдавна не бях изпитвала угризения на съвестта, че това дълбоко ме смути – моя милост, която беше същински дявол с крилца. Дезертьор, убиец, безчувствена кучка. Това бях аз. А сега... Сега изпитвах нещо забравено, нещо, което беше свещено за мен преди. За момент на лицето ми се изписа сконфузеност и лек страх, гледайки жената, която мислех да измъчвам бавно и продължително, но бързо надянах самодоволната маска на самоувереността.

- Всъщност, истината е, че съм тук да ти предложа помощта си – погледнах Арая и повдигнах вежда.

btw. Спокойно, няма нищо хД .. Разбираемо е ;д ..

[Арая Деймос]

- Понякога е нужна само една капка, за да прелее чашата. - измърмори под носа си непознатата и очите ѝ попаднаха върху малкото дребно тяло на Арая. Червенокоската усети как нещо в стомаха ѝ се стяга, как червата ѝ сякаш се завързваха на морски възел, а по челото ѝ избиваше студена под. Непознатата си играеше с ума на Деймос, превръщаше тялото ѝ в грешно нареден пъзел, подреждайки по своя воля някои жизненоважни вътрешности. Арая се накара да хване ръба на масата, за да не покаже, че усещаше болката, която блондинката ѝ причиняваше като мачкаше черния ѝ дроб като пластелин.Всичко това беше предупреждение от страна на блондинката да не бъде закачана, но Арая само се пресегна към ножа си, правейки така, че да може непознатата да го види. Ая предизвикателно прокара пръстта си леко по острието му, проверявайки точно колко е наточен ножа. Непознатата изви вежда, отвръщайки само с поглед на неизказаната заплаха на Арая. Каквото ѝ да правеше русокоската, тя трябваше да има под внимание, че Дей разполагаше с огромна селекция от ножове, кой от кой по-остър, някои направени от незнайни метали, имащи странни болезнени ефекти върху повечето не-хора.
Жената пред нея беше като хамелеон, умееше да се приобщава към обстановката. Щом една ловджийка не бе в настроение за една приятна игра на кой знае повече обиди, нейната опонентка ще предложи помощ. Класическа постъпка на една жена. Такива трикове често влизаха в употреба и при Арая. Всяка жена си знаеше номерата.
Лицето на непознатата сега бе придобило меки, почти невинни черти, можеше да се каже дори ангелски. Нещо в скулите ѝ накара Деймос да си мисли, че я е виждала някъде. Не просто някъде, а в образа на малки херувимчета, чиито дупета се носят на пет метра над човешките глави по иконите в църквите. Такива черти имаше - макар че външно изглеждаше едва ли не като закоравяла престъпница или някоя опасна прелъстителка, сега лицето ѝ изглеждаше като това на момиченце, което пее в църковния хор на Коледа. И като изключим грима, нейното лице наистина беше такова, просто малко по-пораснало.
- Помощ. - потвърди Арая, макар че нямаше какво да се потвърждава. За какво ѝ бе на нея помощ? Да намери Конър? Едва ли, беше се отказала от тази загубена кауза отдавна. Вече не вярваше, че можеше да го намери, защото тя бе отлична в това отношение - намиране на изгубени неща. Но него не можеше да го намери. Може би, защото той не бе изгубен?! Деймос бе прекарвала часове мислейки къде е, добре ли е, диша ли или се разлага, заровен в плитък гроб, дали си е тръгнал по желание, или нещото, поправка, нещата, по чиито следи бяха по онова време не го бе хапнало за закуска. Каквото и да беше,Ая отдавна се бе предала да разбере. Много пъти я бяха оставяли, щеше пак да се оправи. И вижте я сега - здрава и права, гледайки се очи в очи с ... нещо.
- Защо ми е твоята помощ? - попита Арая и отпи от бирата си, чиито горчив вкус ѝ напомни за изгубената ѝ любов. Надяваше се, че жената срещу нея нямаше телепатични способности, защото сега все едно Арая мислеше заедно с мегафон, извествайки, че иска да намери Конър. Но тя сама си втълпи, че не иска помощ. Не иска да го намери. Защото ако го намери... после какво? Ако той е бил избягал, как щеше да ѝ помогне това? Никак, абсолютно никак. Тя просто щеше да е още по-наранена.
- Защо ми трябва помощ? Нямам случай, тук съм просто така, за занимавка. - оповести червенокоската, кръстоса крака и тайничко се молеше непознатата ѝ носеше случай. Беше ѝ прекалено скучно в хотелската стая.

[Rainbow.]

Мамка му. Проклети ангели.

Защо, по дяволите, трябва ние ангелите да имаме такава гордост? Защо, въпреки всичко и всички, ние все пак си оставахме с нашата гордост (дори и след падение), която не значеше нищо само пред онези там горе?...

Въпроси, пак въпроси, все въпроси. Но без отговори. Беше изключително дразнещо, когато няма как да получиш нужните ти отговори и се измъчваш с подобни философски въпроси, достойни да бъдат разисквани в някой от трудовете на Платон или Аристотел. Луташ се, търсиш някой, който може да ти отговори, но не намираш нищо съществено, което би могло да даде на духа ди покой. Винаги щяха да изникват такива въпроси, независимо колко напреднала беше човешката /и не само/ раса. Защо съществуваме? Живеем ли или само се заблуждаваме? Има ли извънземни? Мит или истина е 25-ият кадър? Кой е измислил Дядо Коледа?... Колко призраци могат да се поберат на една карафица?...

Само че аз не се измъчвах. Аз елегантно се чудех. И сега, поради проклетата гордост (за чиято опасност свидетелства падението на нашия приятел Лу), нямаше да призная истината. Нямаше да кажа, че всъщност бях дошла да изкормя кучката и да си опъна простор с червата й. Да, бях зла и брутална, но изглежда това беше само на повърхността. Истината бе различна.

- Така ли?... – смръщих се аз на думите на Арая. – Аз си мислех, че си се довлякла заради случая с плюшеното пате убиец.

... Или поне така предполагах. Не, че ме интересуваше. Просто логическо мислене – един човек мистериозно умира и детето му твърди, че новата плюшена играчка го е убила, и бум! – в града се появява ловец. Как човек да не си помисли това?

- Предположих, че няма да откажеш малко помощ, когато ти се наложи да измъкнеш проклетото нещо от склада за веществени доказателства в полицията – стиснах устни и се метнах на близкото канапе, кръстосвайки крака царски. – Е, приемаш ли или ще продължаваш да се изживяваш като Жената-Котка с тия ножове? - махнах разсеяно към оръжията й.

[Sponsored content]