Елизабет 'Ели' Грейсън.

[Eli.]

Елизабет Грейсън; Двадесет и две; Вещица; Има магазинче за ръчно изработени бижута, амулети, камъни и всякакви билки, нещо като вещерски магазин; Главната й способност е пирокинезата, като втора и все още недоразвита се явява долавянето на чужди чувства и емоци; FC: Lana del Rey

 
Вървиш по същата улица като вчера, устремена все така към едно и също място. Разминаваш се със същите онези хора, които бегло поздравяваш всеки Божи ден. Никакво разнообразие и нито капчица решителност сама да промениш всичко това. После влизаш в добре познатия магазин, заставаш зад щанда и лепваш онази изкуствено напудрена физиономия, която уж привличала клиенти, но в един момент осъзнаваш, че всичко което правиш, всяко действие, всяка мисъл дори...изобщо не са твои. Сякаш някой кукловод  е решил, че си перфектната детска клукла.
 
Сякаш имаше нещо във въздуха. Нещо толкова познато, което до болка й напомняше за дома. За семейството,  и за ежегодните неделни игри пред камината, която приятно осветяваше цялата стая в златисти оттенъци. И макар всички тези вечери да приключваха със скандали, това не пречеше Елизабет да си спомня за тях с умиление.  Вероятно никога нямаше да забрави аромата на домашни бисквити с парченца шоколад и онзи горещ шоколад, чиято рецепта майка й така и не издаде. Дори след хиляди чаши от него, Лиз така и не успя да отгатне всички съставки, независимо колко изтънчено небце имаше. Нямаше значение колко си пораснал, идеята че си далеч от дома си винаги ще те преследва, дори и там да има неща, към които не искаш да се връщаш никога повече. Елизабет беше скъсала с миналото си още преди години, но това не я спираше честичко да се връща там в мислите си и да си припомня всички малки детайли, които правеха семейството й такова, каквото беше. Определено не бяха перфектни, имаха своите проблеми – разгонения баща, който ходеше по всичко от женски пол, което стои на два крака и майката, която непрекъснато изпадаше в нервни кризи и депресии, а да не забравяме и брата, който се забъркваше в проблеми със закона. И все пак, в онези неделни вечери семейството й се доближаваше до перфектното. Сякаш тогава всички забравяха за проблемите си, загърбваха собствените си желания за да осъществят общото – поне за малко да бъдат нормални.
 
Сещате ли се за онова момиче от квартала, което виждате всеки ден, но чието име не знаете? Тя винаги е една и съща – същата прическа, същия тип дрехи, същия лек грим и все същия незабележим външен вид. Тази, която никога не се променя, не говори много и гледа в земята, сякаш е загубила нещо и се е наела да го търси. Тя е тиха, скромна и дори малко саможива. Поздравява с половин уста, усмихва се слабо и сдържано, единствено щом прекрачи прага на онова малко магазинче за бижута, сякаш света й се порменя. Измъква се от черупката си и се потапя в свои води.
Това момиче никога няма да се промени – тя ще си остане все така затворена и свита, все така сдържана. Същата прическа, същите дрехи, същата представа за големия жесток свят.
 
Гледаше към миналото с носталгия, но знаеше че никога нямаше да се върне там. Тексас не бе мястото за нея , още по-малко имаше нужда от проблемите на семейството, които с годините ставаха все по-големи, а родителите й се оплитаха все повече в лъжите си. Харесваше й да живее сама и макар да нямаше много приятели, поне нямаше и проблеми. Наслъжаваше се на монотонните си дни, на еднообразието, което така обичаше. Имаше план за всичко, толкова организиране беше, и макар перфекционист до мозъка на костите си, понякога си позволяваше да кривне от правия път наслъждавайки се на убийствения вкус на цигарения дим.
Хората я мислеха за странна, може би дори посредствена, но никой не я познаваше и никой не знаеше какво съкровище се крие под невзрачните дрехи. Тя бе като един нешлифован диамант – от онези, които не бяха перфектни, но красотата им се криеше точно в това колко се различаваха от останалите.