In ashes I die .. and in ashes I am reborn ..

by **▶Beth.** Sun Oct 13, 2013 9:00 pm

Bethany Selene Morgenstern / FC: Phoebe Tonkin / looks 23, but is much older / Phoenix

Малкото момиченце се дърпаше в големите ръце на двамата мъже, които я държаха. Лицето й беше покрито с безмълвни сълзи, а зъбите й бяха упорито стиснати в гневна гримаса.
-Не искам да ходя, не ме пращайте .. не съм болна! - гласът й беше уверен, но потрепваше съвсем леко от напиращите в гърлото й сълзи.
-Скъпа, трябва да те излекуват .. Всичко това, което казваш, че можеш да виждаш и правиш не е истина. Време е да се отърсиш от въображаемите измислици - вече не си малка.
-Не! Те са истински, защо не ми вярвате .. Не си ги измислям!
Твърдоглавото дете беше отведено от дома си в Институт. Беше едва на 12 години, но в очите на момиченцето се криеше мъдрост, която не беше присъща дори при повечето възрастни, какво остава за едно дете.
-Хайде, хлапе .. Чичковците в Института ще те излекуват, ще видиш.
Малката се сдържа да не се нахвърли върху вулгарния мъж, дошъл да я отведе на страшното място, което всички останали наричаха клиника. А и знаеше, че както я държаха щеше да е безполезно, дори и да му скочи с всички сили. Преглъщайки сълзите си, Бет се удържа от това да не му отговори хапливо. Знаеше какво я чака .. все пак не отиваше за първи път там. Щяха да я натикат в стая, която се посещаваше от различни мъже. Беше скритата замисъл зад привидното лице на Института, който уж лекуваше проблемни деца. Да бе, как пък не. Всъщност организираха тайни партита, където важни клечки можеха да избират измежду момичетата и после да се усамотяват с тях в стаите на клиниката.
Момиченцето се овладя, стремейки се да не издава емоциите си. По пътя се престори на заспала и когато санитарите не й обръщаха внимание, се измъкна.
Беше цяло чудо, че успя да избяга ..

*Доста векове по-късно*

Младата на пръв поглед жена тичаше по закътаните улички на града, в който се намираше. Не знаеше как семейството й я беше открило, но нямаше да им позволи да я завлекат обратно в дупка като тази, от която беше избягала с немалка доза късмет преди толкова много време. Скри се в един ъгъл, дочувайки стъпки и след като отминаха, продължи да тича. Не искаше да я видят. Знаеше, че не й вярваха за виденията, които получаваше, нито пък смятаха за възможно това, че тя можеше да мести всякакви предмети само с мисъл. Е, нека я мислят за луда, щом искат. Тя знаеше истината и нямаше да им позволи повече да контролират живота й. Вече знаеше какво е и на какво е способна - нека глупавите й приемни родители да я мислят за човек, щом искат. Зави в един ъгъл на малка уличка, устремена към Гарата и влаковете, но пред нея се изпречи човек. Знаеше, че е изпратен от семейството й и се закова на място. Мъжът я гледаше за момент, като тя също не го изпускаше от очи. След което й обърна гръб, сякаш пред него нямаше нищо и потъна в една от съседните улички. Бет не знаеше защо я беше пуснал, но не се поколеба и след секунди тичаше отново. Криейки се в сенките, внимателно преценяше пътя си, така че да стигне до желаната цел, а именно влаковете.
Накрая избра да се качи на този, който заминаваше възможно най-скоро. Погледна таблата и погледа й прочете "Дестинация: Блумсбърк".
"Що за град е това?", помисли си, но не се разколеба в решението си. Все пак нямаше значение къде щеше да отиде, само и само да е по-далеч от тях и да не я завлекат обратно на място, досущ като това, от което беше избягала - мразеше тези Институти с цялата си душа и доколкото зависеше от нея, никога повече нямаше да стъпи обратно там.
Влакът потегли и Бет постепенно се унесе в сън. Когато се събуди, усети лекото му клатушкане и не след дълго той спря. Тя слезе на гарата, оглеждайки непознатото място. Не беше кой знае какво, но за нея беше Убежището, от което се нуждаеше. "Тук няма да ме намерят". Мисълта предизвика усмивка на изразителното й лице и тя пристъпваше с лекота, чувствайки облекчение, което не беше изпитвала от доста дълго време ..